Държавникът Желю Желев, Франсоа Фризон-Рош

Държавникът Желю Желев
Франсоа Фризон-Рош

Желю Желев, бивш президент на Република България, почина в дома си на 30 януари 2015 година. Със смъртта му се затваря цяла една страница от посткомунистическия преход в Европа. Подобно на президентите Лех Валенса и Вацлав Хавел, за да цитирам само най-известните във Франция, той бе от онези, които участваха в написването на историята на своята страна и на Европа.
Още с падането на Берлинската стена Желю Желев стана душа на мирния преход в България в една епоха, когато всичко в страната можеше да излезе извън контрол. Като полския и чешкия си колега, единия електротехник, а другия писател, той не бе предопределен да застане начело, особено в политиката. Той бе доктор по философия. Но когато бе избран за държавен глава – първо през 1990 от Великото народно събрание, а след това и на всеобщи избори през 1992, той се прояви като истински държавник, противопоставяйки се и на политиката на конфронтация, налагана от едни, и на зависимостта, очаквана от други. И макар това да се знае в по-малка степен, в негово лице Франция загуби голям приятел.

Основна роля в посткомунистическия преход

Още в края на 80-те години Желю Желев и някои негови приятели започват да изграждат бъдещата българска демократична опозиция. По онова време е все още твърде опасно да атакуваш фронтално комунистическия режим. Защитата на околната среда е ъгъл, от който можеш да критикуваш режима, да заинтересуваш хората и да избегнеш, доколкото това е възможно, репресии от страна на властите и вездесъщата политическа полиция. Той става съосновател на Комитета за защита на Русе, града, задушен от замърсяване. След това идва ред на създаването през 1988 година на Клуба за гласност и демокрация, вдъхновен от лозунга на Горбачов, лозунг, който партията трудно може да оспори, макар и нейният първи секретар да не го приема. И накрая идва създаването на Съюза на демократичните сили, огромно и в известна степен нееднородно движение, което се опитва да обедини действията на всички несъгласни, от старите социалдемократи до земеделците, като се мине през цялата палитра на повече или по-малко разочарованите марксисти и се стигне до искрено вярващите, но разкаяни комунисти. Той веднага оглавява Съюза и всеки разпознава в него единствения лидер, способен да удържи движението единно срещу атаките на комунистическата партия.
След избирането му за президент на републиката Желев ще изиграе важна роля през първите години на прехода както във вътрешнополитически план, така и по отношение на новата външна политика, за чието създаване ще допринесе в значителна степен. Именно в тази последна област, в която президентът по онова време разполага с известна власт, неговите действия ще се окажат решаващи.
Но на времето това не е лесно, а и полето му за действие е ограничено. В зависимост от волята на избирателите, на него му се налага да се бори с различни правителства, за да предотврати някои безплодно реваншистки или ретроградни мерки. Неразбирателството му с един излъчен от десницата министър-председател е общоизвестно. То ще отдалечи от него една значителна част от хората от неговия лагер, които, веднъж взели властта, често бъркат действието с позата. Борбата му с прокомунистическото правителство, дошло впоследствие на власт, е още по-ожесточена. Президентът Желев не се поколебава да призове директно общественото мнение за свидетел с помощта на телевизията, като използва конституционното си право на „обръщение към народа“, за да осъди вътрешно-тоталитарните уклони и опитите за протакане на подписването на договора за асоцииране към Европейския съюз.
Основната му цел е България да стане член на НАТО и Европейския съюз, т.е. страната да напусне сферата на съветско влияние. Отначало той взема участие в ликвидирането на Варшавския договор и на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). По-нататък именно той начертава новите насоки, новите цели и новите приоритети. Налага на държавната система нови посланици. Инерцията е значителна, лишените от власт бивши комунистически елити се съпротивляват яростно и с всички средства, включително с очерняне пред чуждите посолства. Той посещава множество чуждестранни държавни глави, за да заяви възвърнатото достойнство на една България, окаляна при предишния режим от скандалите около „българския чадър“ (убийството в Лондон на дисидента Георги Марков) и опита за покушение на папа Йоан-Павел II. Той взема силни решения, които впечатляват обществото, като например експулсирането от България на руския краен националист Владимир Жириновски. Признава незабавно независимостта на Македония, не позволява на българския министър-председател да участва в организираната от Гърция и Сърбия конференция по повод тази страна, която въпреки всичко много бързо след това ще се окаже поставена под гръцко ембарго. Той ще бъде безпомощен свидетел на войните в Югославия, които ще изолират България от Европа и ще допринесат сериозно за криминализирането на региона.

Парадоксът

Политическата биография на Желю Желев е атипична. „Марксист“? Нима е можело да не бъде пропит от марксизма, след като е учил философия в средата на 50-те години, по времето на един доктринерски сталинистки режим? Макар и за известно време да е вярвал в него – той самият не го отричаше – много бързо проглежда. „Във всеки случай по-бързо отколкото някои големи западни интелектуалци“, казваше той с присмехулен поглед…
Упражняването на властта никога не е било цел за него, но въпреки това му се налага да я упражнява. Силата му е в това, че остава истински, че неуморно прокарва пътя си с упоритостта на селянина, прокарващ бразда, без да се отклонява от целта си. А за него тя е България да влезе в демократичната модерност след четиридесет и четири години комунистически тоталитаризъм.
Комунистическите му противници, както и съперниците му вдясно, не могат да разберат как така след като е станал президент, той не се възползва от огромните възможности, които носи властта: да забогатееш, да се ползваш от привилегии и най-вече, да раздаваш на верноподаните, да трупаш почести, да ласкаеш и да бъдеш ласкан, да наказваш…
Той си остава неизменно това, което винаги е бил – философ, безпристрастен към материалните аспекти, и дисидент, недоверчив към идеологиите, към лесните думи и временните моди. И той наистина е дисидент, колкото и това да е неприятно на противниците му, дисидент от първия час. Още в началото на 60-те години той критикува в научната си работа марксистко-ленинистката догма за материята. Огромен скандал в българския политико-научен микрокосмос. Академията на науките осъжда писанията му, изключват го от партията. Комунистическият режим в България, един от най-твърдите в „социалистическия блок“, не търпи критическото мислене, особено от страна на един млад философ. И той заплаща за това – комунистическите власти го изселват в отдалечено село, където остава седем години, естествено лишен от средства, защото към прогонването трябва да се добави и унижението. Куражът му по онова време кара колегите му да го смятат в най-добрия случай за млад идеалист, а в най-лошия за нещастен луд.
Именно през годините на изгнание у него се заражда идеята за книгата, която ще го направи известен и ще го наложи. Желев е упорит, но е разбрал урока. Проявява хитрост, като използва несъвършенствата на системата. Пише съчинение, разобличаващо фашизма, като си служи – за да постигне по-пълно разобличение и по-голяма автентичност – с безброй цитати на автори, привърженици на нацизма, мусолинизма, франкизма. Книгата му, издържана в научната обективност и безпристрастност, необходими за преодоляване на различните етапи на цензурата, е официално издадена. Желю Желев разчита на интелигентността на читателите, на умението им да четат между редовете. Когато властите разбират, че изследването на фашизма е, съдейки по смисъла, критика на комунистическия тоталитаризъм, книгата е веднага иззета. Но от нея вече са продадени няколко хиляди екземпляри и тя започва да се разпространява нелегално. През 1990 година твърдението, че са я държали в ръце, позволява на някои да си припишат без риск дисидентско минало…
Въпреки в известна степен грубоватия си и дори строг вид Желев беше дисидент оптимист. И то оптимист с чувство за хумор. Той се смееше на хубавия номер, който бе извъртял на цензурата, на раздора, който беше всял сред ръководителите на партията, които си прехвърляли един другиму вината в опит да се оневинят. Когато чуеше някой стар комунист да говори за демокрация, той разказваше гатанка или виц, които се разпространявали за еди кой си по времето на комунизма; „хуморът е единственото нещо от онова време, за което съжалявам“, добавяше той полушеговито. Хуморът е оръжие при предишния режим. Той позволява да се смееш и да се разтоварваш.

Искрен приятел на Франция

Франция загуби искрен приятел в България. Той харесваше нейния девиз „Свобода, равенство, братство“, изпълнен с толкова смисъл, когато живееш при тоталитарен режим. Той бе почувствал значението и конкретното му приложение. И именно Франция, в лицето на президента Франсоа Митеран, стана първата страна, официално подкрепила зараждащото се демократично движение в България. По време на държавното си посещение в България през януари 1989 година, десет месеца преди символичната нощ на 9 срещу 10 ноември в Берлин, френският президент пожелава да се срещне с представители на опозицията, свободно избрани от нашето посолство. Те са дванадесет на брой и Желю Желев ръководи делегацията. С една обикновена закуска, организирана в посолството, Франция прави правдоподобно и легитимира в очите на общественото мнение в България едно движение, което в най-добрия случай е споменавано като сбирщина от „предатели“, „престъпници“ и „хулигани“. В България Франция остава вярна на реномето си на родина на правата на човека. Желю Желев бе признателен на френския президент за направения от него силен жест в този момент за разлика от други страни.
По време на президентството на Желев Франция ще продължи очевидно да подкрепя България при приемането й в Съвета на Европа и асоциирането й към Европейския съюз, след което ще подпише бързо с нея договор за приятелство и сътрудничество. През мандата на президента Желев България ще се присъедини и към франкофонското пространство по време на срещата на върха на остров Мавриций през октомври 1993. Желев разбираше доста добре френски, беше му по-трудно да го говори, но – дребно кокетство на интелектуалец – винаги се стараеше да спазва съгласуването на глаголните времена. Френският език се преподава нашироко в България от дълго време и доста голяма част от елита на тази балканска страна говори нашия език. За президента Желев присъединяването на България към движението на франкофонията бе символ на отварянето й навън в момент, в който страната излизаше от изолацията си и от „изключителното си приятелство“ със съветска Русия, продължило четиридесет и четири години.

За младия френски съветник, какъвто бях тогава, бе голяма привилегия да работи с един човек, който знаеше как да остане скромен и обикновен и който с действията си мислеше не за следващите избори, а за следващите поколения.

Word - 33.9 KB
(Word - 33.9 KB)

публикувано на 13/03/2015

Нагоре