Франция и кризата с бежанците

Лекция на посланика в СУ "Св. Климент Охридски"

София, 11 май 2016

Темата, която пожелахте да разгледам е много актуална, като при все това ми се струва ограничена по географския си обхват.

Всъщност „кризата с бежанците“ – като за момента ще поставя този израз в кавички – не засяга само Франция, нито дори само Европа, съвсем не. На първо място засяга самата Сирия, тъй като 7 - 8 милиона сирийци трябваше да напуснат родните си градове или области; след това засяга съседните на зоната на конфликт държави – Ливан (1,1 милион) , Йордания (640.000) и най-вече Турция 2,5 милиона) и Ирак (250.000, към които трябва да се добавят 3 милиона иракчани, разселени в собствената си страна). След което засяга различни европейски страни в зависимост от тяхната близост със зоната на конфликт и лесния достъп на тези хора до тях – от тази гледна точка Италия и Гърция напълно логично са страните засегнати на първо място от тази „криза на бежанците“, не от гледна точка на броя на лицата, търсещи убежище, а защото са двете страни от Европейския съюз, където пристигат бъдещите бежанци.
И накрая тя засяга в по-малка или в по-голяма степен всички страни от Европейския Съюз и дори всички страни от Европа, членки или не на Европейския съюз.

Но нека като начало да се опитаме да разберем за какво говорим.
Бежанците са хора, които са получили убежище.

Убежището е много старо понятие, което е претърпяло развитие във времето.
Без да се връщам чак до античността, бих желал да направя кратък исторически преглед, като започна от френската революция

И ако в Декларацията за правата на човека от 1789г. не се споменава правото на убежище, то Конституцията от 1793г. съдържа член 120, който гласи, че френският народ „предоставя убежище на чужденците, които са прогонени от родината си за каузата на свободата. Отказва такова на тираните“: това несъмнено е първоизточник на правото на политическо убежище. Не се разглежда обаче като „право на човека“, като естествено право с универсален обхват, а по-скоро като политическо право.

Ще трябва да се изчакат последиците от първата световна война, за да се намери инициатива, която се доближава до форма на признаване на правото на убежище.

Става дума за Нансеновия паспорт, създаден от Фритьоф Нансен,в качеството му на Върховен комисар за бежанците на Обществото на народите му се възлага през 1922 г. презаселването на около два милиона руски бежанци, напуснали страната в резултат на сътресенията от Руската революция : тъй като с указ на руския комунистически режим на всички тези лица им е отнето гражданството, Нансен дава идеята за създаването на пътнически документ, който ще бъде признат от около петдесет държави, и дава възможност на тези лица поне отново да получат самоличност.

След Втората Световна война се появяват международните норми, с които се установява принципът на правото на убежище.

От една страна става дума за Всеобщата декларация за правата на човека от 10 декември 1948г., която гласи в своя член 14 „Всеки човек има право да търси и да получи убежище в други страни, когато е преследван“ и от друга страна за Конвенцията от 28 юли 1951г. за статута на бежанците.

Женевската конвенция определя условията и реда, съгласно които една страна трябва да предоставя статут на бежанец на лица, които го поискат.

Възприетата от тази Конвенция философия, която е още сега философията на правото на убежище, се основава на легитимността на молбата за предоставяне на статут, която трябва да бъде доказана : Конвенцията не дефинира правото на убежище, а бежанеца. Статут на бежанец се предоставя само на лице (и евентуално на неговите правоприемници), което има лични и обективни причини да бъде защитавано и което е успяло да го докаже.

Следователно население, което масово напуска страната си поради една или друга причина (гражданска война или чуждо нашествие, например) няма да получи ан блок статут на бежанец : ще бъде настанено във временни лагери от местните власти, понякога с помощта на Върховния комисариат за бежанците на Организацията на обединените нации (ООН), преди всяко лице (или семейство) да бъде разпитано, за да се провери дали наистина има „право“ на статут на бежанец.

Именно на това международно право се основа дейността на европейските и националните политически власти.

Това е единствената, правнообвързваща рамка, която съществува на международно ниво относно движението на народите.

За всичко останало държавите са свободни при определянето на политиките си.

Така например държавите в рамките на Европейския съюз определят, както желаят начина, по който ще се отнасят към гражданите на трети държави с малко изключения, които се наложиха, когато наистина пожелахме да приложим принципа на свободното движение на хора, който е един от основополагащите принципи на европейското изграждане.

На първо място е политиката на убежище, която е хармонизирана с така наречената Дъблинска конвенция, и която установява като принцип, че лицата, които желаят да получат статут на бежанец, могат да подават молба само в една страна на Европейския съюз – за да се избегне нещо като „пазар на убежището“ – както и че страната, която отговаря за разглеждането на молбата за убежище, е първата страна на ЕС, в която бъдещият бежанец е пристигнал на територията на ЕС.

Това естествено създава затруднение, тъй като всички страни на ЕС не са равнопоставени от тази гледна точка : Ирландия, например, или Финландия са по-рядко или по-трудно достигани като първи страни на влизане в Съюза, отколкото например Гърция, Италия, Испания или България. Следователно тази система води до неравномерно разпределяне на молбите за убежище между държавите членки и изразява липса на солидарност между членовете на Съюза.
Трудността се засилва и от факта, че на лицата търсещи убежище им се иска да избират страната, в която желаят да получат статут на бежанец поради различни причини:различните държави членки не са в равностойно положение от гледна точка на търсенето на убежище, тъй като кандидатите за статут проявяват интерес към убежище в определена страна, а не в друга (което ни кара да се запитаме какво в действителност търсят тези кандидати за убежище, но това е друга тема)

Към това се добавя и друга форма на неравенство между лицата, търсещи убежище, което се дължи на факта, че всички страни членки на Европейския съюз не тълкуват по един и същ начин определението на лице, което има право на статут на бежанец. Съществува сериозна разлика от гледна точка на навиците и на традициите в областта на убежището в различните страни в Европа. Някои като моята или Германия имат много широко виждане за ситуациите, в които дадено лице има право да му бъде признат такъв статут.

Съществува също така и обща визова европейска политика за държавите членки на Шенгенското пространство : така например издадена от Германия виза дава възможност да се отиде в Италия или в Португалия. Но от една страна чужденецът трябва да поиска виза в посолството или консулството на страната, където желае да отиде първо, а от друга тази политика се отнася само за визите за кратък престой с продължителност под три месеца, които дават възможност на лицето, на което е издадена тази виза да пътува по работа или на туризъм, но не и да бъде наето на работа в тази страна.

И накрая съществува и друга европейска политика, свързана с движението на хората, която произтича от принципа на свобода на движението и на установяването в европейското пространство: всеки гражданин на държава членка на Европейския съюз има право да дойде да работи и да живее във всяка една от 27 други държави членки.

В този смисъл имаме доста завършена цялост :

- по отношение на европейските граждани : всеки пътува и се установява, където желае;
- по отношение на чужди граждани от трети страни, които идват, за да пътуват : европейското пространство включва две различни пространства, Шенген от една страна, извън Шенген, от друга, като държавите членки признават визата, предоставена за цялата зона, на която принадлежат, дори да е издадена от друга държава членка ;
- по отношение на чуждите граждани от трети страни, които търсят убежище : европейското пространство се възприема като хармонизирано и предоставеното убежище дава възможност за свободно придвижване в целия Европейски съюз, но възможност за работа само в страната, предоставила статута на бежанец, поне за известен период от време ;
- по отношение на чужди граждани от трети страни, които не са нито търсещи убежище, нито обикновени пътуващи : държавите членки са напълно свободни да решават на кого да разрешат да дойде да се установи при тях, за да учи, работи или живее там (след пенсия например ).

„Кризата“ с бежанците, с която се сблъсква Европа от три или четири години, но която придоби по-сериозни измерения, поставя обаче отново под въпрос политиките ни по отношение на чуждите граждани от трети страни: това, което работеше добре в „нормално“ време, стана неефективно при много силен миграционен натиск.

Познаваме причините за рязкото увеличаване на миграционния натиск : войната в Сирия, след което установяването на терористична организация Даеш (ИДИЛ) в Сирия и в Ирак, след което, в по-малка степен, протичащия процес на разпадане на Либия.

Този миграционен натиск ни се струва нетърпим или неудържим.

И така нашите държави решиха, че е необходимо да престанат да вземат мерки всяка за себе си, да правят изявления всяка да себе си и че е време да вземат решение заедно всички 28 членки.

Като се взе предвид положението в региона, за всички стана ясно, че не може да се стигне до решение, в което да не участва Турция.

Поради това на 18 март 2016г. Турция и Европейският съюз постигнаха съгласие относно глобален план за намаляване на миграцията към Европа.

Най-важните елементи от този план са следните:

-  Всички нови незаконни мигранти (които не търсят убежище или чиято молба за убежище е счетена за неоснователна или недо-пустима), които са преминали от Турция на гръцките острови считано от 20 март 2016г. се връщат в Турция. Цената на операциите се поема от ЕС ;
-  за всеки сириец, върнат в Турция от гръцките острови, друг сириец ще бъде презаселен от Турция към ЕС до 72 000 човека максимум ;
-  Турция и Гърция с помощта на институциите на ЕС вземат необходимите мерки, за да улеснят осъществяването на тези ангажименти. Това предполага по-специално присъствието на турски служители на гръцките острови и на гръцки служители в Турция;
-  Турция трябва да вземе всички необходими мерки, за да предотврати появата на нови морски и сухопътни маршрути за незаконна миграция;
-  Ако Турция изпълни всички критерии турските граждани няма да имат повече нужда от визи, за да отидат в страна членка на Европейския съюз от края на юни 2016г. ;
-  ЕС ще ускори изплащането на първоначално отпуснатите 3 милиарда евро по механизма за управление на бежанците в Турция. Също така Съюзът трябва да осигури финансиране на други проекти за ползващи се с временна закрила лица в Турция за допълнителни 3 милиарда евро до края на 2018г. ;
-  ЕС и Турция потвърдиха ангажимента си да активизират отново процеса на присъединяване.

И накрая последен елемент, който струва ми се произтича по-скоро от политиката на изявленията, отколкото на действието, а именно че ЕС, неговите държави членки и Турция трябва да работят за подобряване на хуманитарните условия в Сирия, по-специално в близки до турската граница зони, което ще даде възможност на местното население и на бежанците да живеят в по-сигурни зони.

В заключение каква е позицията на Франция по отношение на кризата днес ?
Франция желае укрепване на европейските политики, за да бъдат същите по-ефикасни :

- Шенгенското пространство трябва да продължи да съществува, и за да оцелее, е необходимо народите да имат доверие в сигурността, която се гарантира с това пространство ; след като това доверие изчезна поради недостатъчния вътрешен контрол в рамките на Шенгенското пространство, ще трябва незабавно отново да бъде изградено такова, поради което решихме да възстановим временно контрола на входа на нашата национална територия.
- политиката на убежище трябва да бъде винаги все по-европейска, независимо дали става дума за създаване на центрове за предварителен контрол на входа на европейската територия или за разпределение на бежанците между различните държави членки.
- трябва да разрешим проблема при първоизточника му, тоест в Сирия и Ирак, което налага от една страна да се унищожи Даеш (ИДИЛ) - това, което правят различните чуждестранни военни сили, които оказват подкрепа и засилват капацитета на групите, които се противопоставят, както на Даеш (ИДИЛ), така и на Bachar al Assad - и, от друга страна, да се намери политическо решение на гражданската война, която опустошава тази страна от вече почти 5 години.

Миграцията на хора е нормално, банално явление и никога няма да престане. То е благотворно : всичко, което сме постигнали като хора и общества, е резултат от многообразни влияния, неясни или очевидни, стари или неотдавнашни.

Не трябва да възприемаме човешките общества и културите като застинали и да мислим, че хората са щастливи, когато нищо не се движи и променя : вярно е, че това именно в някаква степен постигна комунизмът с едно общество, в което никой не можеше да влиза или да излиза без разрешението на партията – никой, нищо : нито книги, нито филми, нито стоки, нито идеи.

Всъщност, желанието на хората да се движат е несъмнено заложено в човешката природа.

Впрочем, колко от вас могат да заявят тържествено, че никога няма да отидат да видят дали не е по-хубаво там, където не сте били ?

Благодаря ви ./.

публикувано на 13/06/2016

Нагоре