Сходство в интересите в периода около възстановяването на българската държава
Дипломацията на Третата република се старае да се противопоставя на немското влияние в Европа, за да заличи спомена за разгрома от 1870 година. Тя открива сходство в интересите с България и на практика се присъединява към всички потенциални съюзници на българската кауза. В този смисъл тя подкрепя Русия, която вижда в освобождаването на дунавските княжества, след което и на България, най-краткия път към Цариград и протоците. Франция се стреми да поддържа добри отношения и с Австро-Унгария, унижена от нанесеното й от Прусия поражение при Садова (1866), и се опитва да я спечели за съюзник, но укротявайки амбициите й за настъпване към югоизточните европейски територии (Босна).
Именно в такъв контекст Франция подкрепя българското движение за освобождение, вдъхновено от славно и често митично минало (Паисий Хилендарски, История славянобългарска, 1762). Борбата протича в две фази:
Първоначално революционните комитети, чиито водачи изповядват френските идеи, запалват искрата на всенародно въстание през април 1876 г., което е жестоко потушено. Малко след убийството на 6 май 1876 в Солун на френския консул, Виктор Юго, по онова време сенатор на Третата република, изобличава яростно клането в Батак на страниците на републиканския вестник Le Rappel от 30 август 1876 г., зовейки за слагане край на « сеещите смърт империи » и за създаване на „Съединени европейски щати“.
По-късно, освобождението на България е извоювано благодарение намесата на руската армия в рамките на Руско-турската война (1877-1878). Когато турското командване замисля да опожари София, за да възпрепятства бързото руско настъпление на юг от Стара планина, вицеконсулът на Франция в София, Леандър Леге, води неуморни преговори с турските власти, за да осуети намерението. През 1879 г. на името на Леге ще бъде кръстена улица, която днес тръгва от парадния входа на Президентството.
С договора от Сан Стефано (3 март 1878) българската държава се възражда. Година по-късно между Франция и България официално се установяват дипломатически отношения: Йожен Шефер връчва акредитивните си писма на княз Александър Батенберг и става дипломатически агент и генерален консул на Франция в България. Франция – чиято валутна единица се използва в Княжеството до създаването на лева (1880), изиграва важна роля за изграждането на модерната българска държава. Френските университети се превръщат в предпочитано място за формиране на българския политически, културен и стопански елит. В тях учат мнозина от бъдещите министър-председатели на свободна България (Андрей Ляпчев, Никола Мушанов, Стоян Данев, Георги Кьосеиванов, Тодор Иванчов). Не закъсняват и френските инвестиции в българската икономика и банковата система. Те съставляват друг много съществен френски принос. С помощта на френски капитали започва усилено изграждане на модерна инфраструктура в България – строят се железопътни линии и шосейни пътища, облагородяват се редица български градове. Френски предприемачи основават фабрики и дори поставят началото на цели нови отрасли. Така например в края на XIX век, край Панчарево, френска компания и френски специалисти изграждат първата водноелектрическа централа в България.
Българите постигат своята независимост поетапно: през 1885 година е извоювано обединението на Княжество България с Източна Румелия, а на 5 октомври 1908 България се обявява за суверенна държава. Травматизирана от кървавото смазване на българските въстаници от османските власти по време на Илинденското въстание (1903), които не е успяла да подкрепи, страната предприема курс на превъоръжаване с подкрепата на Франция. Капитан Пишон полага усилия за създаването на български морски флот (закупуване на крайцер Надежда и на шест торпедоносеца). Същевременно Франция оборудва артилерията на младата българска армия. По онова време в България пристигат голям брой французи, в това число и в двора на цар Фердинанд, внук на френския крал Луи-Филип. Прочутият славист Луи Леже и консулът Леон Ламуш допринасят от своя страна за опознаването на България във Франция.
Въпреки тези фактори на сближаване Франция и България ще се окажат в различни лагери по време на двата големи световни конфликта през XX век
Подкрепата, засвидетелствана от Франция, Великобритания и Русия в полза на Гърция и Сърбия по време на балканските войни, предопределя заставането на България на страната на Антантата. През Първата световна война, след неуспешния опит за десант в Галиполи (Гелиболу), френски войски от Източната армия дебаркират в Солун и съгласно плана на генерал Франше д’Еспере скоро пробиват българския фронт при Добро поле, като освобождават Сърбия и заплашват пряко Австро-Унгария и България. Клаузите на Ньойския договор (1919) са сурови за България (окупиране на територията й от френски войски, тежки репарации, загуба на достъпа до Егейско море в полза на Гърция, присъединяване на Македония към Кралството на сърби, хървати и словенци, закриване на военноморския флот и военната авиация, намаляване числеността и преобразуване на армията).
В периода между двете световни войни френско-българските отношения са белязани от факта, че през Първата световна война двете страни са воювали в противоположни лагери. Въпреки тежкото наследство българските правителства полагат сериозни усилия за сближаване с Франция и разчитат, че Третата френска република, ползваща се с реномето на защитница на народите, ще подкрепи българските искания за промяна на мирните договори. Властите в Париж обаче подържат „малката Антанта” (Югославия, Румъния и Чехословакия), което прави нереалистична всяка надежда за българо-френско сближаване. При все това именно през този период укрепва културното сътрудничество (признаване на дипломите, издавани от българските гимназии с преподаване на френски език, разширяване на мрежата на „Алианс франсез“). Художниците Жорж Папазов и Жул Паскин стават известни във Франция.
Непосредствено преди нахлуването си в СССР, нацистка Германия заставя България да се присъедини на 1 март 1941 към Тристранния пакт. Но България успява да ограничи участието си във войната на Източния фронт и да се противопостави на „окончателното решение“ на еврейския въпрос (освен на територията на Македония и Беломорска Тракия, които контролира). По това време двустранните отношения между София и Виши са ограничени. Независимо от всичко, българи участват активно във френската съпротива срещу нацистката окупация.
Културният обмен не пресеква напълно въпреки комунистическата диктатура и враждебното й отношение към западните влияния
На 5 септември 1944 СССР обявява война на България, а два дни по-късно Червената армия преминава българската граница. На 9 септември 1944 „социалистическата революция“ е в ход, а българската армия воюва срещу германските войски на Балканите. След успеха на стратегията на Отечествения фронт и отстраняването на по-голямата част от политическия и стопански елит и интелигенцията, България става част от социалистическия лагер. Българската комунистическа диктатура, една от най-верните съюзнички на СССР, затваря френските алианси и религиозни училища и национализира тяхното имущество. Ромен Гари ще разкаже по-късно в спомените си от София как като млад дипломат, пресаташе в посолството на Франция, е бил експулсиран поради контактите си с антикомунистическата опозиция. Земеделският лидер Г.М. Димитров (Георги Михов Димитров) създава в Париж временно българско републиканско и антикомунистическо правителство.
При все това оцелява една административна основа, благоприятстваща изучаването на френски език (образователна система, воля от страна на властите), благодарение на която френският се превръща във втория най-изучаван чужд език след руския. Нещо повече, престижът на френския език и френската култура, поддържан през предходните десетилетия от множество български писатели (а именно Петър Берон, Петко Тодоров, Стоян Михайловски, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, големия дипломат, литературен критик и историк Симеон Радев) остава непокътнат.
След смъртта на Сталин и започналото разведряване културният и търговски обмен постепенно се възобновява. Петата република полага усилия за сближаване и отваряне. През 1963 година дипломатическите представителства на двете страни са издигнати в ранг на посолства. През октомври 1966 Тодор Живков заминава на официално посещение във Франция и е приет от президента Шарл дьо Гол. Сключено е споразумение, с което се създава френско-българска комисия, натоварена с изготвянето на конкретна програма за културно сътрудничество. Тя включва турнета на български оперни състави и музикални ансамбли във Франция, участие на български художници в Международния есенен салон, считано от 1979, и предизвикали интерес изложби в Пти Пале (1974 „Златото на траките“; 1976 „Български икони“). Умножават се преводите на български произведения на френски език (1963, Немили недраги и 1976, Под игото на Иван Вазов; 1962, Крадецът на праскови от Емилиян Станев; 1963, Под манастирската лоза от Елин Пелин; 1965, Старопланински легенди на Йордан Йовков).
През този период много български дисиденти, жертва на комунистически репресии (като Антон Машев, Петър Бояджиев, Димитър Пенчев), намират убежище във Франция. Блестящи български учени и интелектуалци се вливат в академичните и научни среди на Франция (Минко Балкански, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Петър Христофоров, Дора Валие…), а Силви Вартан (чийто баща е бил пресаташе в посолството на Франция) и Кристо обогатяват френската култура.