История на френско-българските двустранни отношения

Първите контакти между българи и франки датират още от епохата на Ранното средновековие. Само век и половина след Хлодвиг, първи християнски владетел на Франкското кралство, бъдещата Франция, на другия край на континента българският хан Кубрат основава през 632 година държава в земите северно от Кавказ и Черно море, известна в историческите извори като Стара Велика България. След разпадането й част от българите, водени от сина на Кубрат Алцек, се установяват за кратко в земите на франкския крал Дагоберт, откъдето се отправят към Равенския екзархат в Италия. Друга група българи, предвождани от Аспарух, се насочват към Балканите и основават своя държава в земите на юг от Дунав.

Скоро след това, в началото на VIII век, за Европа възниква сериозна заплаха в лицето на набиращия мощ арабски халифат. Именно този момент ще отреди на българи и франки важна роля в защита на европейския континент, изправен пред експанзията на халифата от Изток, през Мала Азия и Балканите, и от Запад, през Иберийския полуостров и Пиренеите. Византия и България разгромяват арабите през 718 година при Константинопол, малко преди франките на Карл Мартел да постигнат победата си при Поатие през 732 година.

В началото на IX век франкската империя на Карл Велики и държавата на хан Крум достигат своя апогей и отбелязват впечатляващо териториално разширение. В резултат на две последователни войни, водени в Централна Европа първо от франките, а после и от българите, е ликвидиран Аварският хаганат и в района на Средния Дунав се установява обща франко-българска граница. През 831 година е сключен първият официален договор между император Лудвиг Благочестиви и хан Маламир. Разделянето на Франкската империя през 843 г. не попречва на България да продължи да поддържа отношения предимно с източната й част, управлявана от Лудвиг Немски.

Невинаги приятелски, отношенията между франки и българи стават по-интензивни в епохата на Кръстоносните походи. Кулминационната точка, до която те достигат и която е пресъздадена в Хрониката на Вилардуен, е несъмнено жестоката битка при Одрин през 1205 г., приключила с победа на българския цар Калоян и предвожданата от него армия над Балдуин І Фландърски, император на Константинопол. За първи път думата „франк” е изписана на кирилица върху колона, издигната през 1230 година във Велико Търново.

Френско-бургундски военни контингенти отново ще се появят по българските земи, възползвайки се от примирието по времето на Стогодишната война, като част от войската, предвождана от унгарския крал Сигизмунд срещу Османската империя. Те ще претърпят разгром при Никополис (Никопол) през 1396 г., оставяйки по този начин България за пет века под османско владичество.

През този период отношенията между Франция и България се развиват в рамките на режима на Капитулациите, сключени между френския крал и султана. Френските консули насърчават контактите между книжовници и интелектуалци, но също така и между търговци на едро и дребно. През 1554 г. катедралата в Реймс придобива прочутото си евангелие на кирилица и глаголица. Капитулациите от 1569 г. водят до подем в търговските отношения между Франция и България : открита е връзката от Марсилия до Енос, с трасиране на маршрута през Пловдив. Доказателство за този обмен е споменаването в архивите на поета Пиер дьо Ронсар на българските корени на неговия род.

Въпреки контактите в миналото България си остава слабо позната във Франция. Представата за нея остава свързана с тракийските герои от митологията или с полемичната фигура на тракийския гладиатор Спартак (чийто произход се свързва с племето меди, установено по поречието на река Струма) или още с последователите на поп Богомил, сочени от някои като предшественици на знаменитите катари в Южна Франция. В началото на XX век се появява и българското кисело мляко, чиято бактерия Lactobacillus bulgaricus е открита от български учен, работил с френски бактериолог. След атентатите с „българския чадър”, извършени през 1978 година срещу дисиденти (Владимир Костов, Георги Марков), България добива известност с мрачния образ на своя комунистически режим, при все че контактите и партньорствата между български и френски интелектуалци не секват.

В очите на българите представата за Франция и французите остава доминирана от три важни за тях събития: речта на Виктор Юго по повод масовото клане в Батак по време на въстанието от 1876 година; посещението в България през януари 1989 г. на президента Митеран, окуражило стремежите за свобода няколко месеца преди падането на режима на Живков; и накрая, решителната намеса на президента Саркози за освобождаването на българските медицински сестри, държани като заложници и осъдени на смърт в Либия от режима на полковник Кадафи.

1. ФРЕНСКО-БЪЛГАРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ ПО ВРЕМЕ НА ОСМАНСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО


В установената система на международни отношения, отличаваща се с постигнато равновесие между великите сили, френската дипломация нееднократно търси пролуки, които да използва за благото на българския народ

Френската дипломация действа активно в България още от подписването на първите Капитулации между Франсоа I и Сюлейман Великолепни (1535). Сключването на съюз между християнска Франция и Високата порта е обяснимо с необходимостта, изпитвана от династията Валоа, да преодолее наложената й изолация от монархията на австрийските и испански Хабсбурги. Правната система на Капитулациите, подновявана с възкачването на трона на всеки нов султан, поверява на консулите на Франция отговорността да закрилят не само френските граждани, но и християнските народи, сключили уния с Рим. Така се заражда българското униатско движение, насърчавано от мисионери, ползващи се със закрилата на Франция, в резултат на което набира мощ и идеята за присъединяване към римокатолическата църква, като част от стремежа за освобождение от османско робство. Но неговият подем е пречупен след потушаването на въстанието на католиците от Чипровци (1688). Няколко години по-късно, в началото на XVIII век, един пътепис на д-р Пол Люка, пратеник на Луи XIV в Османската империя, подробно описва пътуването му из Родопите (Асеновград, Бачковския манастир, Стойките, Смолян…).

Наполеоновата дипломация започва да възприема положението в България като част от Източния въпрос. След победите си над Коалицията, френските армии завладяват венециански и австрийски територии по адриатическото крайбрежие, превърнати в провинции, и достигат до границите на Османската империя. При все това Наполеон решава да не пренася войната на Балканския полуостров, чиято стратегическа стойност разглежда от гледна точка на Египет. Както самият той уточнява пред Лас Касас в Мемориал от Света Елена (1823), той е против разделянето на Османската империя, за да не се даде възможност за руско нахлуване в югоизточните територии на Европа.

Дипломацията на Реставрацията и Юлската монархия се придържа към начертания през 1815 г. във Виена европейски ред, в основата на който стои Свещеният съюз на монархиите, гледащи с недоверие на пробуждането на народите. Така славянските народи остават под владичеството на Австрийската и Османската империи. Последната, силно разклатена от неспособността си да се реформира, за което свидетелстват провалът на Танзимата и неуспешната реорганизация на армията, е поддържана в състоянието, в което се намира, с благословията на великите сили, чиято цел е да попречат на Руската империя да получи достъп до „топлите морета“. Така Франция и Англия ще обединят силите си с Османската империя по време на Кримската война (1856). В рамките на този конфликт българските пристанища ще изиграят роля на важен опорно-логистичен пункт за съюзническите армии, включително като стационар за ранените. Именно от тази епоха датират френските военни гробища в района на Варна.

С основната роля, която играе за оформянето на българския елит след 1830 година, Франция допринася за развитието на движещите сили на националното възраждане

Френските културни действия са пряко в полза на българския народ. Те се осъществяват от френските религиозни конгрегации и „Алианс франсез“. В земите под османска юрисдикция никнат толкова бързо френски училища, че се създава своеобразна „Левантинска Франция“, по израза на Етиен Лами. През 1858 г. български студент постъпва за първи път в основаното от французи училище по медицина в Цариград. Многобройни са също така и представителите на българския елит по учебните скамейки на френските лицеи в Бебек и Галатасарай. Някои от тях ще довършат образованието си в Париж и в други райони на Франция (Гаврил Кръстевич, Александър Екзарх, Марко Балабанов…), където привличат вниманието на студентската общност към българската национална кауза. Разпространението на френския език в България е чувствително през XIX век (през 1870 г. на българска територия има 19 френски училища). Подем, който може да се обясни с отказа, поне на част от елита, от традиционната образователна система, извеждаща на преден план изучаването на гръцки език (конкурентен език в търговските и църковните дела) и богословието. Но също така черпещ сили и от богатата традиционна национална култура, включваща разкази за съпротивата срещу нашественика и потушавани бунтове (хайдушкото движение, народните песни, приказките за Хитър Петър). Започват да се изучават френски класически автори (Ронсар, Рабле, Монтен, Молиер, Монтескьо, Волтер). Вкусът към четенето се изразява в обособяването на читалища, където се получават вестници, издавани в Цариград поради османската забрана за печатане в България.

Нахлуването на българска земя на тази « въображаема общност » (Бенедикт Андерсън) поставя основите на и днес доловимата франкофилия на българския народ. То улеснява и проникването на либералните идеи на Френското просвещение. Двама интелектуалци и изтъкнати политици ще се превърнат в глашатаи на каузата на българския народ пред френското обществено мнение: Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. Последният, министър на външните работи на Втората република през 1848 г., не е забравил уроците от Пътуване на Изток (1832-1833), когато пише от Пловдив, че « Българите са напълно узрели за независимостта... Страната, в която живеят, би се превърнала много скоро в прелестна градина, ако сляпото и глупаво потисничество ги остави да я обработват при малко повече сигурност ». Франция преоткрива призванието си на закрилница на потиснатите народи, били те славяни или румъни.

2. ФРЕНСКО-БЪЛГАРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА НА БОРБАТА ЗА НЕЗАВИСИМОСТ

Сходство в интересите в периода около възстановяването на българската държава

Дипломацията на Третата република се старае да се противопоставя на немското влияние в Европа, за да заличи спомена за разгрома от 1870 година. Тя открива сходство в интересите с България и на практика се присъединява към всички потенциални съюзници на българската кауза. В този смисъл тя подкрепя Русия, която вижда в освобождаването на дунавските княжества, след което и на България, най-краткия път към Цариград и протоците. Франция се стреми да поддържа добри отношения и с Австро-Унгария, унижена от нанесеното й от Прусия поражение при Садова (1866), и се опитва да я спечели за съюзник, но укротявайки амбициите й за настъпване към югоизточните европейски територии (Босна).

Именно в такъв контекст Франция подкрепя българското движение за освобождение, вдъхновено от славно и често митично минало (Паисий Хилендарски, История славянобългарска, 1762). Борбата протича в две фази:

Първоначално революционните комитети, чиито водачи изповядват френските идеи, запалват искрата на всенародно въстание през април 1876 г., което е жестоко потушено. Малко след убийството на 6 май 1876 в Солун на френския консул, Виктор Юго, по онова време сенатор на Третата република, изобличава яростно клането в Батак на страниците на републиканския вестник Le Rappel от 30 август 1876 г., зовейки за слагане край на « сеещите смърт империи » и за създаване на „Съединени европейски щати“.

По-късно, освобождението на България е извоювано благодарение намесата на руската армия в рамките на Руско-турската война (1877-1878). Когато турското командване замисля да опожари София, за да възпрепятства бързото руско настъпление на юг от Стара планина, вицеконсулът на Франция в София, Леандър Леге, води неуморни преговори с турските власти, за да осуети намерението. През 1879 г. на името на Леге ще бъде кръстена улица, която днес тръгва от парадния входа на Президентството.

С договора от Сан Стефано (3 март 1878) българската държава се възражда. Година по-късно между Франция и България официално се установяват дипломатически отношения: Йожен Шефер връчва акредитивните си писма на княз Александър Батенберг и става дипломатически агент и генерален консул на Франция в България. Франция – чиято валутна единица се използва в Княжеството до създаването на лева (1880), изиграва важна роля за изграждането на модерната българска държава. Френските университети се превръщат в предпочитано място за формиране на българския политически, културен и стопански елит. В тях учат мнозина от бъдещите министър-председатели на свободна България (Андрей Ляпчев, Никола Мушанов, Стоян Данев, Георги Кьосеиванов, Тодор Иванчов). Не закъсняват и френските инвестиции в българската икономика и банковата система. Те съставляват друг много съществен френски принос. С помощта на френски капитали започва усилено изграждане на модерна инфраструктура в България – строят се железопътни линии и шосейни пътища, облагородяват се редица български градове. Френски предприемачи основават фабрики и дори поставят началото на цели нови отрасли. Така например в края на XIX век, край Панчарево, френска компания и френски специалисти изграждат първата водноелектрическа централа в България.

Българите постигат своята независимост поетапно: през 1885 година е извоювано обединението на Княжество България с Източна Румелия, а на 5 октомври 1908 България се обявява за суверенна държава. Травматизирана от кървавото смазване на българските въстаници от османските власти по време на Илинденското въстание (1903), които не е успяла да подкрепи, страната предприема курс на превъоръжаване с подкрепата на Франция. Капитан Пишон полага усилия за създаването на български морски флот (закупуване на крайцер Надежда и на шест торпедоносеца). Същевременно Франция оборудва артилерията на младата българска армия. По онова време в България пристигат голям брой французи, в това число и в двора на цар Фердинанд, внук на френския крал Луи-Филип. Прочутият славист Луи Леже и консулът Леон Ламуш допринасят от своя страна за опознаването на България във Франция.

Въпреки тези фактори на сближаване Франция и България ще се окажат в различни лагери по време на двата големи световни конфликта през XX век

Подкрепата, засвидетелствана от Франция, Великобритания и Русия в полза на Гърция и Сърбия по време на балканските войни, предопределя заставането на България на страната на Антантата. През Първата световна война, след неуспешния опит за десант в Галиполи (Гелиболу), френски войски от Източната армия дебаркират в Солун и съгласно плана на генерал Франше д’Еспере скоро пробиват българския фронт при Добро поле, като освобождават Сърбия и заплашват пряко Австро-Унгария и България. Клаузите на Ньойския договор (1919) са сурови за България (окупиране на територията й от френски войски, тежки репарации, загуба на достъпа до Егейско море в полза на Гърция, присъединяване на Македония към Кралството на сърби, хървати и словенци, закриване на военноморския флот и военната авиация, намаляване числеността и преобразуване на армията).

В периода между двете световни войни френско-българските отношения са белязани от факта, че през Първата световна война двете страни са воювали в противоположни лагери. Въпреки тежкото наследство българските правителства полагат сериозни усилия за сближаване с Франция и разчитат, че Третата френска република, ползваща се с реномето на защитница на народите, ще подкрепи българските искания за промяна на мирните договори. Властите в Париж обаче подържат „малката Антанта” (Югославия, Румъния и Чехословакия), което прави нереалистична всяка надежда за българо-френско сближаване. При все това именно през този период укрепва културното сътрудничество (признаване на дипломите, издавани от българските гимназии с преподаване на френски език, разширяване на мрежата на „Алианс франсез“). Художниците Жорж Папазов и Жул Паскин стават известни във Франция.

Непосредствено преди нахлуването си в СССР, нацистка Германия заставя България да се присъедини на 1 март 1941 към Тристранния пакт. Но България успява да ограничи участието си във войната на Източния фронт и да се противопостави на „окончателното решение“ на еврейския въпрос (освен на територията на Македония и Беломорска Тракия, които контролира). По това време двустранните отношения между София и Виши са ограничени. Независимо от всичко, българи участват активно във френската съпротива срещу нацистката окупация.

Културният обмен не пресеква напълно въпреки комунистическата диктатура и враждебното й отношение към западните влияния

На 5 септември 1944 СССР обявява война на България, а два дни по-късно Червената армия преминава българската граница. На 9 септември 1944 „социалистическата революция“ е в ход, а българската армия воюва срещу германските войски на Балканите. След успеха на стратегията на Отечествения фронт и отстраняването на по-голямата част от политическия и стопански елит и интелигенцията, България става част от социалистическия лагер. Българската комунистическа диктатура, една от най-верните съюзнички на СССР, затваря френските алианси и религиозни училища и национализира тяхното имущество. Ромен Гари ще разкаже по-късно в спомените си от София как като млад дипломат, пресаташе в посолството на Франция, е бил експулсиран поради контактите си с антикомунистическата опозиция. Земеделският лидер Г.М. Димитров (Георги Михов Димитров) създава в Париж временно българско републиканско и антикомунистическо правителство.

При все това оцелява една административна основа, благоприятстваща изучаването на френски език (образователна система, воля от страна на властите), благодарение на която френският се превръща във втория най-изучаван чужд език след руския. Нещо повече, престижът на френския език и френската култура, поддържан през предходните десетилетия от множество български писатели (а именно Петър Берон, Петко Тодоров, Стоян Михайловски, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, големия дипломат, литературен критик и историк Симеон Радев) остава непокътнат.

След смъртта на Сталин и започналото разведряване културният и търговски обмен постепенно се възобновява. Петата република полага усилия за сближаване и отваряне. През 1963 година дипломатическите представителства на двете страни са издигнати в ранг на посолства. През октомври 1966 Тодор Живков заминава на официално посещение във Франция и е приет от президента Шарл дьо Гол. Сключено е споразумение, с което се създава френско-българска комисия, натоварена с изготвянето на конкретна програма за културно сътрудничество. Тя включва турнета на български оперни състави и музикални ансамбли във Франция, участие на български художници в Международния есенен салон, считано от 1979, и предизвикали интерес изложби в Пти Пале (1974 „Златото на траките“; 1976 „Български икони“). Умножават се преводите на български произведения на френски език (1963, Немили недраги и 1976, Под игото на Иван Вазов; 1962, Крадецът на праскови от Емилиян Станев; 1963, Под манастирската лоза от Елин Пелин; 1965, Старопланински легенди на Йордан Йовков).

През този период много български дисиденти, жертва на комунистически репресии (като Антон Машев, Петър Бояджиев, Димитър Пенчев), намират убежище във Франция. Блестящи български учени и интелектуалци се вливат в академичните и научни среди на Франция (Минко Балкански, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Петър Христофоров, Дора Валие…), а Силви Вартан (чийто баща е бил пресаташе в посолството на Франция) и Кристо обогатяват френската култура.

3. ФРЕНСКО-БЪЛГАРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ СЛЕД КРАЯ НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ РЕЖИМ И В РАМКИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Началото на процеса на демократичен преход в България е предшествано с няколко месеца от оставилото траен спомен в паметта на българите посещение на президента Митеран, на 18 и 19 януари 1989, годината, в която Франция отбелязва двеста години от Френската революция. Посещението, получило одобрението на Тодор Живков, който го разглежда като възможност за утвърждаване на международната си легитимност, е повод за прочутата закуска в резиденцията на Франция в София с дванадесет интелектуалци-дисиденти, сред които е бъдещият първи президент на демократична България, Желю Желев, както и за сравнително смела дискусия със студентите от Софийския университет. По този начин президентът Митеран вдъхва увереност у зараждащите се демократични движения.

През 1993 година, благодарение усилията на президента Желев, България става пълноправен член на Международната организация на франкофонията. Френско-българските отношения се превръщат в един от лостовете за интегрирането на страната в евро-атлантическото пространство, увенчало се с присъединяването към НАТО на 2 април 2004, както и за подготовката за членство в Европейския съюз, станало реалност на 1 януари 2007.

Двустранните отношения придобиват ново измерение с подписаното на 4 юли 2008 споразумение за стратегическо партньорство в областта на политическите въпроси, икономиката, отбраната, правосъдието и вътрешните работи, културното и образователното сътрудничество… В основата на това споразумение е посещението на президента Никола Саркози в България през октомври 2007, по-малко от три месеца след завръщането в страната на българските медицински сестри от Либия, на борда на френския президентски самолет.

Френско-българското сътрудничество не престава да се развива. През октомври 2009 и юни 2017 година министър-председателят Бойко Борисов посещава Франция. Следват посещения в България на френския министър на вътрешните работи Клод Геан през април 2011, на министрите по европейските въпроси Бернар Казньов през 2012 и Тиери Репантен през 2014. През август 2017 френският президент Еманюел Макрон пристига във Варна на работна визита, превърнала се в първото посещение в България на френски държавен глава след десетгодишна пауза.

Българското председателство на Съвета на Европейския съюз през първата половина на 2018 година се превръща в един от силните моменти на българо-френското сътрудничество. Президентът Макрон посещава за втори път страната, този път в рамките на срещата на върха „Балкани-ЕС“, проведена в София. Следва да се отбележат и двете посещения в този формат на министъра на европейските въпроси Натали Лоазо.

публикувано на 03/01/2019

Нагоре