Популярни личности четат истории за Европа на 9 май

Посланикът на Франция се включи в инициативата, организирана от Информационното бюро на Европейския парламент и Представителството на Европейската комисия в България

JPEG
Ксавие Лапер дьо Кабан, посланик на Франция в България, се включи в инициативата „Истории за Европа“. По повод 9 май, Деня на Европа, популярни личности четоха интересни и забавни истории, посветени на мира и единството в Европейския съюз.

Голямото публично четене, организирано от Информационното бюро на Европейския парламент и Представителството на Европейската комисия в България, представи 10 специално подбрани текста, написани от любители на късия разказ.

Посланикът на Франция прочете разказа „Лимонада“ на младия български писател Йордан Лозанов. „Лимонадата и тук, и там, навсякъде е еднаква. Европа е една. Очите са важни, момче, очите”, споделя един от героите в разказа. Това е послание, което прекрасно претворява идеята за единство, толерантност и споделяне на общи ценности, залегнала в декларацията на Робер Шуман, коментира Н.Пр. Ксавие Лапер дьо Кабан.

„Лимонада“, Йордан Лозанов

Повдигнах яката на якето и се вгледах в непрестанния поток от коли. Всички ме подминаваха. В началото беше лесно. Стигнах до Калотина без проблеми. Реших да мина границата пеш. Митничарите ме разпитаха. Казах им, че имам баба и дядо в близко до границата сръбско село. Не зададоха повече въпроси. Бързо се придвижих до Ниш, после Белград. Пристигането ми в Загреб бе малко по-трудно.
Всеки, който ме качваше на стоп, започваше да разпитва. Къде съм тръгнал? Защо съм само с една раница? Какво търся? От къде идвам?

Какво можех да им кажа? Първо бях закъсал студент, после ме бяха ограбили и за това сега съм без документи и пари. Болна баба в Словения. Богат чичо в Италия, роднини в Швейцария...

След тези въпроси започваше разказването на житейската история. Независимо в коя точка на Европа или света си – хората са едни и същи. Любопитни и леко нарцистични.

Ратко – от Нови Сад, бе мечтал да бъде рок звезда. Дори взимал уроци по китара, но не се получило, затова сега е зъболекар. Прибираше се от конференция и ме качи малко след Ниш.

Павел – хирург от Любляна, ми разказа, как е успял да си вземе последния изпит, без да е мигнал цели четиридесет и осем часа. Булонката му – Франц, кротко спеше на задната седалка. Почерпи ме кафе на една бензиностанция, преди да ме остави.

След това ме качваха не много разговорливи хора. Единият беше с австрийска регистрация, другият – българин. Шофираха и мълчаха. Първо до Горица, после до Тревизо. Не ми пречеше. Така можех да остана насаме с мислите си.
„Не всеки, който се лута е изгубен“ – казва Толкин, но всъщност аз бях точно това. Изгубих се в представите си за Европа. На картата всички изглеждаше лесно. Следват тази жълта линия, после тази. Щях да преспивам в този мотел или в онзи хостел...

Вече седмица и половина се мотаех из Европа – същински хобит! Пътят ме успокояваше. Виждах природата, големи градове и малки градчета. Сръбското село не се различаваше особено от словенското или българското. Хората навсякъде бяха усмихнати и дружелюбни – повечето. Когато се изгубих в едно словенско село, което изглеждаше повече като малък метрополис, една баба ми помогна. Не говореше английски, затова не успях да разбера как се казва, но успяхме да се разберем – всеки на своя си език. Нахрани ме, даде ми сладко от кайсии в бурканче и ме качи в колата на неин познат – полицай, който поназнайваше английски, та успя да ми обясни. Бабата имала внук. Преди време, когато бил на моята възраст, отишъл в Англия да учи и оттогава цялата рода нямала никаква връзка с него. Затова бабата била изключително радостна, когато можела да помогне на някой закъсал пътник. Полицаят ме остави, а аз стиснах бурканчето със сладкото от кайсии и продължих.

Винаги съм обичал да пътувам, но все локално. Водопади, пещери, езера. България е пълна със забележителности. Имах чувството, че ако всеки ден пътувам, пак няма да ми стигне един живот, за да видя всички прекрасни кътчета – какво остава за Европа? Ами света?

Но не тръгнах заради забележителности. Вярно, Париж е прекрасен град – Уди Алън, Франсоа Трюфо и Ърнест Хемингуей се погрижиха да разбера това, но като изключим митичната представа за града, отивах с друга цел.
Тя беше там. Трябваше да е там.

Затова тръгнах. Обадих се в книжарницата, в която работя – работех? – и казах на шефката. Едва ли разбра всичко от обърканото ми обяснение, но ми даде един месец неплатен отпуск. Събрах набързо всичко нужно – както в „Нашите раздели” на Фоенкинос.

Потреперих от студа. Октомври бе студен. Намирах се малко след Торино. Вече час и половина нямах късмет. Никой не спираше, дори не намаляваше. Тъкмо се канех да извадя книгата от чантата и да се зачета, за да прогоня студа, когато до мен спря доста лъскав автомобил – немски, с парижка регистрация. Попита ме на доста добър английски за къде съм, казах му, той също отивал в Париж. Качих се. Явно щях да стигна.

Не ме попита нищо, просто мълчеше и шофираше. От радиото се разнасяше джаз – „Blue in Green” на Майлс Дейвис, от може би най-великия албум записван някога – „Kind of Blue”. Казах му го, не отговори, само кимна. Реших, че няма смисъл да се опитвам да подхващам разговор, затова извадих Фоенкинос и зачетох. Беше малко смешно, чета Фоенкинос, слушам джаз в колата на непознат, пътувайки към Париж, за да...

„Българин, значи...” – каза ми той на чист български език. Зяпнах. Въобще не бях очаквал да попадна на сънародник. Потвърдих и го попитах как се казва. За момент се поколеба, но отговори. „Димитър, някога от Плевен.” Ами сега, попитах го. „Сега от Париж.” Замълча. Казах му, че съм от София и съм тръгнал към Париж, за да... Тук отново се запънах. Какво щях да му кажа? Вероятно щеше да ме помисли за луд. Димитър заговори, без да отмества очи от пътя. Дейв Брубек бе изместил Майлс Дейвис.

„Навремето, в България, учех в Музикалната академия в София. Цигулка. Бях млад, зелен, смятах, че ще покоря света, но всъщност мен покориха. Казваше се Инес” – потръпнах, Димитър не забеляза това – „французойка, баща ѝ беше някакъв дипломат. Знаеш, тогава времената бяха други, не беше много разумно да се занимавам с чужденци, но от мига, в който я видях... не, от момента, в който зърнах очите ѝ за първи път разбрах, че нищо друго няма значение. Нито знамената, нито границите, нито езика – нищо. Отидох при нея, но не знаех френски, тя знаеше малко български. С жестове успях да ѝ обясня, че искам да я почерпя, тя се съгласи. Наоколо нямаше заведения, само една малка сладкарничка. Влязохме. Попитах я дали е пила някога лимонада – не знаех дали във Франция си имат лимонада. Тя само се усмихваше. Поръчах две лимонади и потънах в очите ѝ...”

За момент Димитър спря да говори. Пътувахме в тишина, дори радиото бе спряло.

Изпращах приятел на летището,– започнах – отиваше да учи в Германия. Поредният. Излизах от терминала и налетях на нея. Съборих я на земята, куфарът ѝ се отвори. Разхвърчаха се книги, бельо, дрехи. Скочих на крака, започнах да се извинявам, събирайки багажа ѝ. Извинявах се, казвах ѝ, че без да искам, запилял се бях някъде, простете ми, извинявам се... Тогава я погледнах. Ах, какви очи. Най-зеленото зелено, което бях виждал някога... И тези коси... Глътнах си граматиката – на всички езици. Веднага разбрах, че не ме разбира. Извиних ѝ се на английски, тогава тя ми се усмихна. Продължих да ѝ помагам с багажа. Прибирахме и последната книга – беше „Нашите раздели” на Фоенкинос. Моментално се почувствах като в роман на Давид Фоенкинос. Казах ѝ го, тя се засмя и ме докосна по лакътя.

Поканих я на кафе, тя прие. Била на гости при приятелка, която живее в София. Само за седмица. Казва се Инес. Не бях сигурен, но ми се стори, че тук Димитър се усмихна леко, но продължи да шофира, вперил поглед в пътя.

Поговорихме си, тя бе умна, красива, забавна. Изпратих я до едно такси, отворих ѝ вратата – тя каза „мерси“. Най-прекрасното „мерси“, което бях чувал. Затворих вратата, колата се отдалечи и едва тогава осъзнах, че не бях я питал за адреса ѝ. Нито тук, нито във Франция. Нищо. Единственото, което спомена, бе някаква малка пекарна близо до апартамента ѝ, в която правели най-вкусните еклери. Усмихнах се. Колко ли такива пекарни може да има в Париж?
За това тръгнах да я търся. Знам, че звучи глупаво, но...

„Знаеш ли какво каза Инес, моята Инес, когато я попитах хубава ли е лимонадата?” – прекъсна ме той. „Каза ми, ‘Димитър – с теб, всяка лимонада е хубава’, след това ме целуна. Разбира се, тогава не разбрах, какво ми беше казала, след време ми обясни, какво точно означаваха думите ѝ в онази сладкарница. Вече двадесет и пет години сме женени.” Димитър се усмихна. „Пристигнахме” – каза ми и се обърна към мен. „Лимонадата и тук, и там, навсякъде е еднаква. Европа е една. Очите са важни, момче, очите.”
Димитър стисна ръката ми и ми подаде визитка. „Като я намериш, да се обадиш.” След което потегли.

Бях в Париж. Тук октомври беше друг. Слънчев и топъл. Спрях едно такси и се качих. Шофьорът ме попита какво правя в Париж. Идвам да ям еклери и да пия лимонада – казах му и се засмях. Той ме изгледа подозрително, след което ме попита накъде да кара. Към пекарната, в която правят най-вкусните еклери – отвърнах му и отново се засмях.

Едва ли в Париж има чак толкова много пекарни, нали?

публикувано на 17/05/2016

Нагоре