Посланикът изнесе лекция в БАН

Председателят на БАН акад. Стефан Воденичаров връчи на тържествена церемония Отличителен знак на Ксавие Лапер дьо Кабан, посланик на Франция в България (27 юли 2016 г.). Той бе отличен за своя принос в развитието на българо–френското сътрудничество в областта на науката и културата.

След награждаването посланикът изнесе лекция на тема “Франция, България и Европейският съюз“:

Господин председател на Българската академия на науките,
Госпожи и господа академици,
Госпожи и господа посланици,
Госпожи и господа професори,
Госпожи и господа,
Скъпи приятели,

За всеки би било голяма чест да има възможност да говори пред вашето учено общество. Честта е още по-голяма за мен, тъй като не съм нито учен, нито пък академик, а само представлявам моята страна във вашата. Случаят е още по-вълнуващ след отличието, което ми връчихте и което, съзнавам, не заслужавам аз, а посланикът на Франция. Него отличихте вие и аз съм ви дълбоко признателен за това от името на моята страна. Ако накрая прибавим и особената ми връзка с вашата родина, ще разберете колко истински и силни са чувствата, които ме вълнуват днес.

Както несъмнено знаете, познавам вашата страна от 25 години без няколко седмици. Това е почти половината ми живот или три четвърти от съзнателния ми живот. Първото дипломатическо назначение е важно място за всеки дипломат; а когато срещнеш там и своя спътник в живота, то оставя незаличими, незабрави следи. В действителност никога същински не съм напускал България. Тя никога не се е превръщала просто в спомен за мен. Напротив, винаги е била реалност през тези двадесет и пет години. При всяко наше връщане, чрез нашите приятели, чрез моето семейство, в откъслечната информация, която достигаше до нас за България, заинтересоваността ми към нея неизменно оставаше.

Начинът, по който гледам на България, е различен от виждането ми за всички останали страни по света, в които съм живял, дори и когато те са оставяли своя отпечатък върху мен с това, че децата ми са родени в тях, като Кипър, или поради силата на своеобразието си, като Бразилия.

Различен, защото спомените ми за нея са отдавна : за разлика от всеки друг дипломатически пост, аз вече съм живял във вашата страна, което променя гледната ми точка и ме сближава с нея. България не ми е чужда, нейният свят не е различен от моя, тя е част от живота ми – до такава степен имам чувството, че й принадлежа.

Може би и затова някои ваши сънародници се учудваха или шокираха от откровеността, с която се изразявах по актуални теми от българската действителност. Представата, че един дипломат не трябва да се произнася по политическия живот на страната, в която пребивава като чужденец, е не само остаряла, но и не отговаря на традицията. Според дипломатическата традиция дипломатите не трябва да участват във вътрешнополитически дебати, не трябва да се намесват с действията си във вътрешнополитическия живот в полза на една или друга партия, на една или друга фракция.

Но както знаете, състоянието на съдебната система в България не е само вътрешен въпрос, а и – дори преди всичко – европейски. И именно защото е европейски въпрос, аз бях длъжен да кажа, че нещо липсва, че българските правителства, българските парламенти, главните прокурори след 2007 година и присъединяването на България към Европейския съюз, не успяха да създадат у европейските си партньори чувство на доверие в ефективността, безпристрастността, честността и независимостта на българските прокурори и съдии.

Все пак не за съдебната система бих искал да ви говоря днес, защото гледната точка на моята страна е известна.

А по-скоро за представата, която имам за нашето общо бъдеще в Европейския съюз.

Вашата страна е древна, тя е една от най-старите държави в Европа, както често обичате да припомняте, макар и на няколко пъти в хода на своята история да престава да съществува, анексирана от своите съседи, от византийската и османската империи. По ирония на историята, същата съдба – България да изчезне – й пожелава и ръководството на вашата страна: през 1963 българската комунистическа партия предлага България дa се влее в Съветския съюз, един съюз, за който знаем колко разрушителен се оказа за независимостта на народите и свободите на гражданите. За щастие това не се случва.
Но това е друга тема.

Когато пристигнах в България като посланик, един приоритет в нашата дейност ме порази с очевидността си: нашите два народа, които вече са част от едно политическо цяло в процес на изграждане, трябва да се познават, за да се сближат.

Моята и вашата страна не са свързани с обща история или ако са свързани, то е съвсем малко; всяка е кацнала в своя край на малката западна издатина на евразийския континент, наречена Европа, а народите ни не познават един друг добре историята си. Налице е и един сериозен дисбаланс: малко французи посещават България, докато българите пътуват, учат, работят много по-често в моята страна; сънародниците ми познават в много по-малка степен вашата страна, отколкото вашите сънародници познават моята по причини, свързани с ролята, която тя е играла в исторически план в Европа в продължение на векове, като веднага бързам да добавя, че тази роля невинаги е била положителна за останалите европейски народи, но и това е друга тема.

Защо взаимното опознаване е толкова необходимо, за да може Европейският съюз да се развива, да просперира, да се превърне в безспорен фактор на международната сцена?

Защото Европейският съюз е интелектуален конструкт, сравнително нова политическа инвенция.

Народите, нациите, държавите – България, Франция – са преди всичко мисловни концепции. Съвкупността от хора, сближавани от относителната териториална близост, в която живеят, от общия език, който говорят, от общите обичаи, които имат, от общото си разбиране за обществения живот или от общия си мироглед за „отвъдното“, трудно се превръща в народ.

За да има народ, е необходимо първо да съществува идеята за този народ.

Например на моя език говорят в Швейцария и Белгия и въпреки това френскоговорещите швейцарци и белгийци нямат усещането, а вероятно и волята, да сменят националността си и да се присъединят към френския народ.

При равни други условия, вероятно така стои и въпросът с македонците.

Мисълта, че Франция или България не са идеи, а реалности, е пропита във вас, в мен, защото нашите предшественици са приели от векове, че тя е отражение на реалността: Аспарух никога не е мислил, че е на път да измисли българска държава, както и Хлодвиг, двеста години преди него, не си е казвал, че става първи крал на Франция. И единият, и другият са установили властта си над дадена територия и нейните жители, като са донесли сигурност, т.е. мир, и известна законност. И именно защото техните потомци са успели да запазят единството на политическата власт, единство, устройващо живеещите там хора, въпросната реалност се е превърнала в идея, в представа за френски или за български народ, сплотен в едно цяло, в политическа общност, отделна и различна от тази при съседите.

И историята ни показва – именно в това е силата на идеите, на политическите идеи по-точно – че изчезването на реалността, например на българската държава, не води до изчезване на идеята. Познавам слабо историята на вашата страна, за да се произнасям категорично. Иска ми се да знам кои са предшествениците на Паисий Хилендарски или, по-скоро, в каква степен делото му е истински революционно, или той ли е първият, изразил на хартия идея, с която никога не са се разделяли вашите предци, а именно че съществува български народ – нещо, което не се е оспорвало от османските завоеватели – който има своя история и свое начало, а следователно и своя съдба. При равни други условия, подобна е историята с пръснатите из Европа евреи, които в продължение на векове мечтаят за бъдеще в земята на древните евреи и всяка нова година си пожелават: „Догодина в Ерусалим“. Мечта за общи бъднини несъмнено е най-доброто доказателство, че хората са подвластни на идеите.

Историята на един народ е следователно основна спойка за единството на този народ и никой от вас не би помислил и за секунда дори, че България или Франция са само идеи.

Коренно различно стои въпросът за Европейския съюз, който е по-нова политическа идея и следователно по-крехка. Все още не се е установила като толкова неоспорима физическа реалност, каквито са дъждът и вятърът, които няма да изчезнат, така както и нашите държави - поне както мислим. А все пак нашите държави, нашите цивилизации са смъртни – като всяка човешка конструкция.

Но ние държим на тях, не защото това са стари идеи, а тъй като те ни помагат да изживеем реалността: същевременно човекът е неповторимо по своята природа същество, необикновено, различно от всички други, което може да решава съдбата си, и в същото време същество, което е обусловено от обстоятелствата на появата си на земята, в дадена епоха, място, семейство… Следователно ние сме хора, като всяко друго животно на тази планета, което принадлежи на вида хомо сапиенс и същевременно различни същества, включени в съвкупност от определящи фактори, които ни помагат да бъдем хора, без да свеждаме полето на възможностите си, за да бъдем хора, до тези определящи фактори. Тъй като веднъж съзрели можем да се разделим с тези определящи фактори, за да изградим нашата личност : така например моите братя и сестра не се изкушават да станат български граждани, както аз мога да се изкушавам, тъй като тяхната история на зрели индивиди е различна от моята.

Следователно в политическия ред нищо не задължава, ако си роден българин или французин, парижанин или варненец, да останеш такъв през целия си живот, нито да се счита, че има само един начин да бъдеш човек, а именно да си французин от Париж или българин от Варна, или още по-малко, че има само един начин да бъдеш французин, а именно да си католик, практикуващ християнин и да говориш само официален френски език с парижки акцент, или само един начин да бъдеш българин, който би бил да си православен от Варна и да говориш « na mieko ».

Следователно, ние сме хора на планетата и граждани на една или на повече страни в зависимост от определящите фактори, на които сме били обект в детството си, и избора, който сме направили като зрели хора.

В тази сфера на политиката какво е мястото на Европа, не като голямо и малко неясно от векове или хилядолетия насам културно пространство, а като политически определящ фактор ?

За момента то не съществува.

Не усещаме емоционална привързаност към обединението, наречено „Европейски съюз“, каквато по-голяма част от нас могат да почувстват по отношение на идеите, които създават усещането за принадлежност към една по-голяма от нас цялост – тоест, Франция или България.

Това обединение е прекалено ново, както казах, за да го съзнаваме и да ни принадлежи толкова, колкото ние бихме му принадлежали.

Но най-вече това обединение остава все още в основата си неопределено.
В този смисъл за шестдесет години промените на името на това политическо обединение (Европейска общност за въглища и стомана, Европейска икономическа общност, Европейски съюз), промените на границата (от 6 държави членки на 28, след което несъмнено съвсем скоро 27, преди други разширявания), промените в разпределението на правомощията между държавите членки на Съюза и Съюза (обща митническа политика, обща селскостопанска политика, политика за уеднаквяване на стандартите за продуктите и услугите, обща политика в областта на визите и движението на граждани от трети страни, обща външна политика, парична политика …) и много други организационни промени (Римски договор, Договор от Маастрихт, Договор от Амстердам, Договор от Ница, Договор от Лисабон) показват колко много път остава още да извърви Европейският съюз, за да постигне измерението на политическите идеи, които разглеждаме като реалности, които желаем да бъдат нерушими.

Следователно за много хора Европейският съюз изглежда все още, и несъмнено още повече след британския референдум от миналия месец, като вариант или възможност.

Какво можем да направим, за да се превърне Европейският съюз в реалност, в толкова силна истина?

Първо трябва да го искаме и да искаме да бъде политическо обединение, „полития πολιτεία“, както казва Аристотел.

Непосредствено след това идва въпросът „защо“ : защо бихме желали друго политическо обединение, по-голямо от нашите държави, нашите нации, към които сме привикнали и с които се уподобяваме ?

По същите причини, поради които имаме нужда от тези държави : за да организираме нашия колективен живот по мирен път в съответствие с общия ни мироглед за света (това, което наричаме европейски ценности), за да останем независими. Като цяло, за да постъпим като Аспарух или Хлодвиг и всички техни наследници.

Но какво поражда необходимостта от създаването на това ново политическо обединение, тази нова „полития“ ?

Защото днес хората имат обща история и защото трябва да се осъзнае, че световните сили са извън нашия континент и че техните интереси и виждания за света се различават от нашите : разединени ще станем подвластни на тези сили, независимо дали става дума за САЩ, които днес искат търговско споразумение (Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство - ТТИП), което определено ще бъде благоприятно за тях поради трайния спад на американските производствени разходи благодарение на добивания от тях шистов газ и петрол, или за Русия, докато жителите ѝ приемат, че колективната мощ с цената на насилие и заплаха над другите народи е по-важна от личното им щастие, или за Китай, който желае да има достъп за всички предприятия и за всички продукти до всички пазари, без да се интересува от правилата на международната търговия… Като за всяка една от тези държави, се спирам само на един аспект от различията между техните и нашите подходи, различията които правят неизбежно съединението, което единствено прави силата : знаете го по-добре от всеки друг, тъй като това е вашият национален девиз.

Интелектуалното осъзнаване на необходимостта от единство на малките европейски държави, каквито сме в сравнение с тези гиганти, въпреки че моята страна е пета световна икономика, не означава, че искаме такова единство, нито че знаем как да го организираме.

В това се състои трудността на обединението на нашия континент : за първи път в историята на човечеството, независими държави се стремят към мирно обединение ; за първи път свободни народи решават свободно да създадат общо политическо пространство.

Не мисля, че ще предизвикам скандал, нито че ще кажа нещо ново, ако разкрия същината на моята мисъл : настоящите ни институции не отговарят на политическата цел на обединението. Демократичното им естество е прекалено слабо, което е евфемизъм и представлява основен упрек към тях. До демократизирането им може да се стигне само посредством форма на европейска демокрация или минимум чрез пряк демократичен контрол - подчертавам прилагателното „пряк“ - върху европейските политики и институциите, които ги прилагат, от страна на всички европейски граждани. Такъв контрол не съществува днес. Някои ще го нарекат „федерализация“ и ще му се противопоставят с аргумента, че е вреден за демокрацията или за запазването на тяхната национална култура : Швейцария доказва, че федералната държава не възпрепятства запазването на много силно изразени културни и езикови особености. Всъщност зад този довод сякаш се крие друга причина, която много по-трудно би била призната : всякакво укрепване на европейската демокрация, всякакъв трансфер на суверенитет на европейско ниво ще доведе неминуемо до лишаване от власт на притежаващите такава днес, тоест политиците и държавните служители от държавите членки. И тъй като политиците на национално ниво не искат да изпуснат властта, те отказват необходимото допълнително засилване на федерализацията, което единствено ще доведе до демократизация и се борят за засилване на националните правомощия, което ще навреди най-напред на най-малките, на най-уязвимите и на най-бедните държави членки.

Ролята ни на европейци днес е да изградим основите на това политическо обединение, така че изчезването му да изглежда за нашите потомци толкова невъзможно, колкото и това на държавите, в които сме родени. Следователно първата ни задача е свързана с институциите и правото.

Втората ни задача от съществена важност, за да осигурим просъществуването във времето на тази изграждаща се „полития“ и за да създадем психологическите, сантиментални предпоставки за очевидния ѝ характер, е свързана с историята и преподаването ѝ.

Още с въвеждането на задължитело обществено училище през 19ти век почти навсякъде в Европа преподаването на история се използва от държавите за изграждането на нациоално самосъзнание. Всички национални истории са преподавани на малките французи, немци, българи, италианци … с една и съща цел, свързана с придобиването на силно чувство на национална принадлежност към дадена нация, независимо дали тя е отдавна или по-отскоро независима, и с едно и също средство : националната гордост. Съмнявам се, че ще откриете учебник по история от началото на миналия век, които да не е имал за цел да прослави нацията, на която принадлежи ученикът, в ущърб естествено на всички други народи, като се започне със съседите.

Преподаването на историята най-напред имаше политическа цел – която беше още по-силно изразена в тоталитарните режими, тъй като целта на държавата бе да контролира всички аспекти на колективния живот и на мисълта. Тази политическа цел имаше напълно национален характер : да се създаде национален дух, с цел политически или военен реваншизъм.

Дисбалансът имаше две измерения : младият европеец, с каквото и гражданство да беше, изучаваше основно историята на собствената си страна, като така оставаше неосведомен по отношение на действителността в другите страни, а изучаваната история беше възхвалявана за да не може в нито един момент да изпита срам от предците си и от техните действия, а напротив да следва примера им.

Страхувам се, че това не се е променило много. Каквото и да се прави, преподаването на историята ще бъде винаги обусловено от политически съображения: в историята на човечеството трябва да се прави избор. Сам по себе си този избор е политически.

Би било добре обаче, ако се сложи край на създаването на националистически митове, ако националните институции, независимо дали става дума за национални музеи или за национални образователни системи, престанат да се занимават с дейност, която не е научна, а националистическа и политическа. Реконструкцията на миналото не е научен труд, а лъжа. Младите европейци нямат нужда от възстановяване на руини, а от разбиране на историята. Защото това минало не ни задължава в личен план: историята на моята страна, грешките и успехите на моите предци, не би трябвало да изпитвам каквато и да била гордост – или какъвто и да бил срам - от това. Но това миналото трябва да се познава, престъпленията и моментите на величие, за да разберем кои сме, и да извлечем поуки.

Младите европейци имат потребност да осъзнаят, че в нашето минало, толкова различно, свирепо, в което предците ни може да са враждували, съществува обща история : историята на един регион в света, в който нито една сила не е успяла да надмогне останалите, за да създаде империя. И ако вашите предци са преживели пет века имперското владичество на друг народ, то възвърнатата независимост преди 140 години е белязала завръщането на българите в европейския концерт, в рамките на диалога между европейските нации, чието разнообразие е едновременно най-голямото богатство и най-голямата пречка за единството.

Затова създаването на история на Европа, която да почива на историята на народите, които я съставляват, е основна задача. Само такъв учебен предмет би могъл да изгради у младите европейци чувство за обща принадлежност: идеята, че тези други толкова различни народи могат и да се превърнат в нова политическа реалност.

Нашите две държави имат особени отговорности в тази връзка.

Франция, в качеството си на основополагаща държава на Европейския съюз и на една от най-големите в общото ни политическо обединение. Трябва да покажем, че обединяването на Европа е наша политическа цел и че поради това искаме демократични европейски институции.

България, защото се намира и несъмнено ще се намира още дълго време на източната граница на Европейския съюз. Като стабилна държава във все още особено неспокоен регион, България може да бъде пример и подкрепа за своите съседи.

Нямам никакво съмнение, че болшинството от българите гледат на запад, към Европа и федералната цел, а не на изток към имперския риск, който предците ви са търпели векове наред. Тези три години ме убедиха в това : българите искат да бъдат винаги повече европейци и да живеят свободно в политическо обединение, което ще увеличи възможностите им да живеят в мир, да се движат и да се справят в този занапред глобален свят.

В него именно виждам България и българите : в центъра на Европа. С французите.

Благодаря Ви за вниманието./

публикувано на 05/09/2016

Нагоре