Реч на министър на Европа и външните работи в Прага [fr]

Реч на Жан-Ив Льо Дриан, министър на Европа и външните работи, произнесена по време на конференцията „След 1989: постреволюционни надежди и разочарования“

Прага, 6 декември 2019

Господин Министър, скъпи Томаш,
Господин Ректор на Карловия университет, наш домакин,
Госпожо Заместник-ректор,
Господин Директор на Академията на науките,
Господин Директор на Френския център за изследвания в областта на социалните науки (CEFRES), скъпи Жером Йорто,
Госпожи и господа,
Скъпи приятели,

Изминаха тридесет години от 1989 година. Цяло поколение, извървяло пътя от еуфорията до съмнението.

Като дълбоко убеден европеец, аз виждам в Европа смисъла на моята политическа мисия. Помня онези страстни дни на ликуване, които през есента на 1989 промениха лицето на нашия континент и развълнуваха всички народи в Европа без изключение.

Днес, като френски министър на Европа и външните работи, съм поразен от факта, че с всяко изминало десетилетие отбелязваме все по-скромно и по-разединено 1989. А в същото време никога не сме имали по-голяма нужда от една силна, свободна и вярна на своите принципи Европа.

Ето защо реших да дойда тук, в Прага, в Карловия университет, в сърцето на Европа, за да поразсъждаваме заедно за смисъла на 1989 година и за онова, която тя ни казва днес за нас самите и за европейската амбиция, която сме длъжни да продължим да носим. Днес искам да се обърна към вас като европеец към други европейци във връзка с тази толкова особена година, да отправя послание за нейните надежди и разочарования, но и послание за бъдещето на духа на 1989.

Разочарованието, за което говорят мнозина днес, има с какво да привлече вниманието на историци и изследователи. То е именно и една от темите на тази конференция, организирана от Френския център за изследвания в областта на социалните науки в Прага, Академията на науките и Карловия университет, на които благодаря за отправената покана да говоря днес пред вас.

То има с какво да привлече вниманието на историци и изследователи, но има и с какво да заинтригува всички европейци, особено онези, които заемат политически длъжности. То ни изправя пред важни въпроси: колективната памет за нашата история, независимостта и сигурността на Европа, връзката между суверенни държави и европейски суверенитет.

Да отговорим на това разочарование, да преоткрием пътеводната нишка и енергията на нашата европейска мечта е предизвикателството, пред което сме изправени всички.

Ще започна с това какво не съм дошъл да правя в Прага. Аз съм политик, поканен на научна конференция в областта на социалните науки. Всеки от нас има своите отговорности. Те са големи, но и различни. Аз не съм дошъл тук, за да изнасям урок по история.

Изследователите трябва да могат да работят свободно върху този исторически период, както и върху други. Тази година отбелязваме не само 1989 година, но и 80 години от пакта Молотов-Рибентроп и от подготовката на нацистките и съветските окупации на Европа, които отначало вървят заедно, а по-късно следват една след друга.

Защото за някои изкушението е голямо да правят политика с историята, да използват миналото, да разпалват въглените, да увеличават объркването в услуга на дадена идеология. Днес ние сме изправени пред риск от пренаписване на историята в светлината на преразгледани национални интереси и наративи.

Прекалено много легенди, издигнати в официални истини, подпалиха кървави раздори на нашия континент и не можем да сме безразлични към появата им наново. Връщането към идеалите на Европа на Просвещението означава да запазим критическия разум в нашите общества. Ако истината и неистината тежат еднакво, то самата дума истина губи смисъл.

Ето защо, госпожи и господа, 23 държави, между които и Франция, поискаха създаването – импулсирано от френското председателство на Съвета на Европа – на обсерватория на преподаването на историята в Европа. Тази обсерватория ще направи неутрален и фактологичен преглед на програмите и учебниците по история, което би създало диалог между системите на преподаване, би попречило на възраждането на расисткото, ксенофобското или антисемитското говорене, би насърчило сближаването между народите. А може би така ще успеем и да покажем, с цялото уважение към отделните ни истории, че има и една история, която ни обединява, и това е историята на нашия континент, на онзи европейски дух, чиито наследници и гаранти се явяваме.

Както казва Марк Блок, един от най-големите френски историци, „неразбирането на настоящето се ражда неизбежно от непознаването на миналото“. То може да дойде и от манипулирането на историята. Академичната свобода е част от европейските принципи и там, където тя е заплашена, демокрацията и мирът са в опасност.

Нашата отговорност на политици, обратно на отговорността на учения, е да изградим – на базата на вашите научни изследвания – една споделена европейска памет, като спазваме два основни принципа.

Първо, уважение, което налага националните памети да бъдат признати и чути. Нашите национални разкази са изградени върху избирателни позовавания на миналото. Една и съща дата може да звучи по различен начин в различните европейски държави.

Така например годината 1968 не предизвиква един и същи отзвук в паметта на французи, чехи или поляци. Друг пример: наскоро отбелязахме стогодишнината от края на Първата световна война – в Париж, преди една година. За французите 1918 означава примирие и облекчение. Но във вашия регион, чак до 1923 година, това е период на разпадащи се империи, войни, революции, принудителни преселения, погроми.

Дори годината 1989 за един французин или германец е свързана на първо място с картините от рухването на Берлинската стена, изпреварващи например други не по-малко вълнуващи картини като човешката верига, пресякла в края на август 1989 трите балтийски държави – страни, чието анексиране ние никога не сме признавали, но които все още по това време не бяха възвърнали суверенитета си. Разбирането за различните национални памети трябва да е в основата на европейското изграждане. Необходимо е всички европейци, като започнем от французите, да го чуят и разберат.

Второ, казвайки това, ние не ставаме гаранти на проектите за пренаписване или използване на миналото. Ние не насърчаваме историческия релативизъм или ревизионизма. Не поощряваме налагания отгоре обединителен разказ. Целта не е да напишем единна история, а да развием „европейското историческо съзнание“, основано на убеждението, че националните ни истории следва да образуват фундамента на общото ни съзнание, че сме европейци, най-после обединени в многообразието.

Нека да не забравяме думите на Виктор Юго: „Спомените са нашата сила. Когато тъмата се опитва да се завърне, трябва да запалим големите дати така, както се запалва светилник“. Честването на 1989 година и общият размисъл за обещанията ѝ, сбъднати или донесли разочарование, само засилва нашата решителност да изградим общото ни бъдеще в мир и демокрация.

Ако днес съм тук, то е защото съм убеден, че европейската памет трябва да включва полифонията на националните памети. Убеден съм, че има още какво да се направи, за да приемем многообразието на нашите памети и да разберем как то е оформило днешна Европа.

Когато говори за „трагедията на Централна Европа“ през 1983, Милан Кундера няма предвид само съветското господство. Той изпитва преди всичко огорчение от това, че в очите на Запада Централна Европа вече се е превърнала единствено в част от съветската империя. Различията, още по-малко днес, отколкото вчера, не трябва да изтриват нещата, които ни свързват, общата ни съдба и наследените от Просвещението всеобщи принципи.

Вярвам, че само ако интегрираме всички гласове в колективния разказ, който трябва заедно да създадем, ако ги накараме да комуникират помежду си в нашия разказ, ние ще успеем напълно да уловим смисъла на 1989 година за европейската история. Ако отново наблягам на това, както направих и в началото на словото ми, то е защото ние имаме нужда да разберем откъде идваме, за да решим заедно накъде да вървим.

Затова ми позволете да ви кажа какво представлява 1989 година за един французин и защо реших да дойда тук, в Прага, на честването на преломната 1989, през която страните от Централна Европа, след петдесет години окупация – първо нацистка, а след това и съветска – възвърнаха свободата и суверенитета си, поставяйки начало на обединена Европа. 1989 ни завеща три основни неща в наследство: свобода, суверенитет и единство.

1989 бележи разбира се завръщането на свободата, на свободите, края на тоталитарното потисничество и унищожаването на личността, победата на демокрацията и правовата държава, т.е. установяването на държава, която вече не потиска, а закриля.

Това е именно смисълът на европейския проект, който Жан Моне описваше по следния начин: „Ние не обединяваме държави, обединяваме хора“. Можел е да добави: „свободни хора“. Да не забравяме, че не може да има демокрация без режим, който защитава правата и свободите и който гарантира превъзходството на правото над силата. Онези, които оприличават т.нар. „либерална“ демокрация на „тирания“ на малцинствата, онези, които приравняват т.нар. „либерална“ демокрация с мултикултурализма, пренебрегвайки традициите, са не само софисти, но и обхванати от амнезия. Те забравят, че точно тук, в Прага, както и във Варшава, и в Будапеща, мъже и жени се съпротивляваха на тоталитаризма и се бореха с цената на живота си за свобода.

И аз дойдох тук, за да отдам на първо място почит на онези, които преди тридесет години се вдигнаха и наложиха на смаяните правителства „властта на лишените от власт“, както гласи известната фраза на Вацлав Хавел.

Вацлав Хавел, едно име, самото споменаване на което ми напомня – Томаш говори за това преди малко – сутринта на 9 декември 1988 и историческата среща на Франсоа Митеран с осем чехословашки дисиденти, между които и бъдещия първи президент на една освободена страна. Горд съм, изключително горд от факта, че Франция призна така неговата борба. А на следващата година много от нас, във Франция, следяха с възхищение и ентусиазъм как народите на Централна Европа поемат съдбата си в ръце и решават да напишат сами собствената си история, да напишат всъщност не само собствената си история, но и нашата история, историята на обединена Европа.

С тях искам да почета и паметта на дисидентите, чийто дух на съпротива бе подготвил, в известен смисъл, това надигане. Пазя спомена за Ян Палах. Помня разбира се Вацлав Хавел, Ян Паточка и всички вдъхновили „Харта 77“. Помня отец Попиелушко, свещеникът на „Солидарност“, и помня разбира се толкова други, включително будапещенските студенти през 1956, които се бориха за свободата.

Споменах 1989, свободата, но знам също така, че 1989 е и годината на възстановяването на независимостта и суверенитета за всички страни, живели под съветска власт. Революциите през 1989 сложиха край на доктрината „Брежнев“, на теорията за ограничения суверенитет, формулирана след нахлуването в Чехословакия на СССР и неговите съюзници на 21 август 1968, след огромните надежди, породени от Пражката пролет. И пак тук, в Прага, тази доктрина изчезна с разпускането на Варшавския договор на 1 юли 1991 година.

Именно възстановеният преди 30 години суверенитет трябва да ни накара да сме особено внимателни спрямо сдържаността, проявявана тук и там към понятието „европейски суверенитет“, но ще се върна на това. Аз напълно разбирам привързаността на държавите от бившия Източен блок към националния суверенитет, онова ценно благо, от което са се ползвали само през отделни периоди. Именно затова тези, които трябва да избират своите съюзи или липса на съюзи, са съответните държави и техните народи, а не трети страни.

И накрая, възвърнатата свобода през 1989 е и свободата на целия европейски континент. Вече съм казвал, че предпочитам думата „обединение“ на Европа, която ни сближава, пред думата „разширяване“, която ни отдалечава едни от други. „Зле назованите неща увеличават световното нещастие“, казваше Албер Камю. Зле назованото не може да бъде ясно разбрано.

Възстановената свобода, историята, която смело написахте, вие, чехи, словаци, поляци, унгарци, румънци, е и наша свобода, наша история. Вие ни ги върнахте. Свободата на Европа, включително на Запада, бе ограничена от подчиненото положение на Централна Европа и съветската зона на военно присъствие. 1989 година ознаменува края на Ялта, на един ред, който търпяхме, но който Франция никога не е приемала. Това е нещо повече от „завръщане в Европа“, която държавите от Централна Европа не са напускали никога, както бе отбелязал Милан Кундера, това е признаването на един географски, но и културен и политически факт, понякога удобно скриван, това е единството на европейския континент.

И искам да ви кажа, госпожи и господа, за да се върна на казаното от Томаш преди малко, „Източна“ Европа никога не е съществувала. Това е изкуствено създадено понятие от времето на Студената война. Не, това не е адекватно разделение, установено в хода на дългата европейска история. През 1989 за първи път Европа, лишена в продължение на дълъг период от време от съществена част от самата нея, има шанса да стане творец на своята история, а не само неин предмет.

А онези, които използват като аргумент липсата на единство в Европа днес, за да осъдят европейския проект, се лъжат: единството на нашия континент не е абстракция или политически лозунг, не е „интелектуална приумица“, а конкретна реалност за всички европейци, които ежедневно живеят с така трудно получената свобода на движение.

Може би това е една от най-лошите последици от бежанската криза от 2015: затваряне на граници, издигане на стени, поставяне под въпрос на пространството за свободно движение, създадено с Шенгенското споразумение. Защото Шенген, наред с еврото и, в една по-друга област, Еразъм, е едно от най-конкретните, най-видими изражения на европейското обединение. Тези завоевания са едновременно и необходими, и крехки, както впрочем и самото европейско изграждане. Ето защо не трябва да се колебаем пред Касандрите, винаги бързащи да поучават и движени от предизборни интереси, да напомняме какво заедно сме създали в услуга на народите.

Хоризонтът на колективната памет за 1989 е разбира се нашият общ европейски проект. Бих искал да споделя с вас изводите, които правя от това завръщане към общата ни история с оглед на общото ни бъдеще.

Проектът, който защитаваме – Франция, вие, ние – е проект, изпълнен с европейски хуманизъм, започващ с непоколебимото отстояване на нашите ценности и принципи. Това е проект на социално, икономическо и данъчно сближаване, както ни напомни Томаш. Защото трябва спешно да отговорим на разочарованието и европейското разделение. Те не са нова стена, издигната между „две Европи“, съществуващи съвместно в рамките на Европейския съюз. Неравенствата, популистките изкушения, изгубеният смисъл, изгубената посока са споделени предизвикателства за всички нас. И следва да гледаме на тях като на общи предизвикателства.

Пред крайностите на глобализацията и залозите на международната конкуренция това е проект за европейско могъщество в служба на нашите народи. Повече от всякога днес международният живот се определя от световния безпорядък и бруталността на отношенията на сила. Европа е изправена пред алтернатива: да търпи с риск да ѝ бъдат наложени чужди решения или да се самоутвърди, за да има тежест винаги, когато е необходимо, в името на своите принципи и идентичност.

Без колебание избирам второто. Защо? Защото знаем, както още Пол Валери го бе казал, че цивилизациите са смъртни. Как? Като превърнем Европа в творец на собствената й съдба.

И в този ред на мисли, има нещо очевидно, което бих искал да припомня: ние не бихме могли до изведем до успешен край този проект, ако не успеем да гарантираме нашата сигурност.

Ето защо ми се струва, че не можем да говорим за 1989, годината на европейското обединение около демократични принципи и хуманистични ценности, без да споменем 1990 и приемането на Парижката харта за нова Европа. За какво става въпрос? За изграждане на колективна европейска сигурност чрез практическото прилагане на десетте основни принципа, приети през 1975 година в Хелзинки.

Но амбицията за изграждане на колективна европейска сигурност, толкова силна в началото на 90-те години, постепенно отслабна. Длъжни сме да я съживим.

В действителност, малко по малко, станахме свидетели на разпадането на градивните елементи от архитектурата на сигурността, заложени в Парижката харта, и на методични усилия за деконструиране, довели до постепенното, систематично и вече почти пълно разграждане на всички инструменти за регулиране на употребата на сила: от мерките на доверие до договорите за ограничаване или намаляване на въоръженията, независимо от категориите. В резултат на всичко това се създаде опасен вакуум, надвиснал отново над континента ни и водещ до риск от конфликт, било то случаен или нарочен конфликт. Увеличаващите се военни инциденти го доказват. Верността към обещанията на 1989 ни задължава да се стремим да излезем от тази нестабилност, задължава ни да намалим рисковете.

След избухването на конфликтите в бивша Югославия, които показаха на европейците какви са техните отговорности, за да гарантират сигурност на континента, се появиха други заплахи. И тук не говоря само за крайното терористично насилие. Войната се завърна в Европа : първо в Грузия, а след това и в Украйна. Бяха използвани химически оръжия на територията на голям европейски град. С кибератаки се опитват да саботират и да разтърсят до основи нашите демокрации, нашите избирателни процеси, нашите обществени дебати.

Някои изглежда са се примирили. Но ние, европейците, след ужасните трагедии, които всяха отчаяние на нашия континент през целия 20-ти век, ние няма да се примирим. Това е и причината, поради която ние не желаем да се задоволим със статуквото, изправени пред Русия, чиито агресивни действия разтърсват нашата стратегическа среда от десетилетие.

Тогава от какво имаме нужда, за да гарантираме нашата сигурност и да се върнем към обещанията от ноември 1990, когато в Париж беше приета Хартата, предназначена да възстанови принципите на архитектурата на европейската сигурност?

Имаме нужда от трансатлантическата връзка.

Ние, французите, също искаме да я запазим. Ние имаме нужда от нея от политическа, военна и стратегическа гледна точка. Особено от гледна точка на военните операции, които водим в Източното Средиземноморие и Сахел, с участието на чешки военни сили. Това обаче не пречи да погледнем с ясен поглед върху постигнатото и да си извадим всички поуки. Всеки разбира, че времето, в което Европа можеше да повери на други грижата за собствената си сигурност и да разчита единствено на тях, е отминало. И това раздвижване не датира от избирането на президента Тръмп. Това, което ние в Европа наричаме стратегическа самостоятелност и което отговаря точно на идеята тежестта да се споделя, е условие – да, условие – за силна и надеждна трансатлантическа връзка.

Впрочем някои от нашите американски събеседници смятат, че способността ни да гарантираме собствената си сигурност е именно това, което превръща Франция в най-добрия партньор на Вашингтон в областта на отбраната.

Ние имаме нужда от трансатлантическата връзка, имаме нужда НАТО да остане това, в което успя да се превърне за всеки един от нас след 1989 година – основа на стабилността.

Именно поради тази причина Франция реши да отвори дискусия за напрежението вътре в Алианса. Срещата на върха, която се проведе в Лондон, постави началото на една съществена стратегическа дискусия вътре в Алианса. Ние двамата присъствахме. Това беше необходимо в името на устойчивостта и укрепването на трансатлантическата връзка.

Задължително условие за укрепване силата на НАТО е европейците да станат проактивни, да поемат повече отговорност в един преустроен и балансиран съюз. Без НАТО не може да има европейска сигурност, както и не може да има надежден и устойчив Алианс без укрепване на европейските отговорности.

Ние отдавна споделяме това мнение и Франция участва с конкретни действия в рамките на усилията на НАТО за възпиране и отбрана в балтийските страни и в региона на Черно море. Франция уважава интересите в областта на сигурността на всички свои европейски партньори и съюзници и ги припознава напълно като свои. Тя винаги ще ги защитава като свой безусловен приоритет. Именно това заяви и президентът Макрон в Лондон. Ние сме и ще останем непримирими винаги когато нашият суверенитет или този на нашите партньори е под заплаха. Нашите съюзници могат да разчитат на Франция, на нейната ангажираност, на нейната армия. Винаги.

И на трето място, ние имаме нужда от организация за сигурност в Европа, която да гарантира стратегическата стабилност на целия континент. Това е и основното във формулата на НАТО, която от 1967 насам съчетава в себе си силата на възпиране с диалога. Това е и смисълът на предложението на президента на Френската република за европейска архитектура на сигурност и доверие.

Нека го заявим ясно, говоря съвсем открито: ако искаме да спрем системното разрушаване, за което говорих преди малко, трябва да възобновим диалога с Русия. Без самодоволство, без наивност, за да защитим сигурността на всички европейци, възползвайки се от отношенията на сила винаги когато е необходимо. Но ние не можем чисто и просто да пренебрегнем географията.

Инициативите, които лансирахме, са разработени при стриктно спазване на приетите европейски принципи. Нямаме намерение да пренебрегваме свързаните със сигурността интереси на нашите европейски партньори, а точно обратното, защото техните интереси са и наши.

Именно заради това искаме европейците да обърнат внимание на големите стратегически, военни и ядрени теми, които пряко се отнасят до тяхната сигурност. Между тези теми е и разработването на правна рамка и мерки за прозрачност, които да позволят да се намалят рисковете от нежелана военна ескалация, да се ограничат способностите на нашите потенциални врагове и по този начин да отслаби заплахата.

С премахването на договора за обикновените въоръжени сили в Европа, с края на договора за ликвидиране на ракетите със среден обсег на действие и несигурността, която ще тегне до 2021 година върху договора New Start, Европа рискува да се превърне в театър на необуздана военна и ядрена надпревара, непочиваща на никакви правила. Ние не познаваме, ние не сме преживявали подобна ситуация от края на 60-те години, след кризите в Берлин и Куба.

Ние, европейците, сме длъжни да изградим наново контрол над въоръженията в Европа, ако искаме да избегнем превръщането си в най-обикновен театър на сблъсък между трети сили. И ние искаме европейците да започнат най-скоро дебат по този въпрос, като европейски принос към стратегическия размисъл за НАТО, започнат преди два дни, в защита на нашите интереси и нашата представа за международния ред.

И така, госпожи и господа, ние трябва да преоткрием духа и смисъла на Хелзинки, духа и смисъла на Парижката харта.

Когато принципите на Хелзинки се пренебрегват или нарушават, това винаги е за сметка на нещата, които се опитваме да изградим тук, в Европа. Последните тридесет години ни доказаха това. Когато логиката на сферите на влияние се завръща, суверенната равнопоставеност на държавите и спазването на правата, произтичащи от суверенитета им, стават обект на подигравка. Когато дори една единствена граница се оспорва чрез сила, ненарушимостта на всички други граници се разклаща, а с нея и принципите за неизползване на сила и териториална неприкосновеност на държавите. Когато опонентите се изпращат в затвора, а основните или академични свободи се нападат яростно, то тогава демокрацията и правата на човека биват потъпквани.

Именно поради тази причина аз вярвам, че основните принципи, Хелзинки и Парижката харта, необходимостта от практическото им прилагане остават все така актуални. Наша е отговорността да приложим на практика, онова което беше заложено преди тридесет години. До края на годината ще направим така, че въпросната дискусия да започне на европейско ниво, за да можем заедно да разгледаме въпроса до ноември 2020, когато ще се проведе третото издание на Парижкия форум за мир.

Всъщност в областта на сигурността и не само предизвикателството пред нас е да изградим истински европейски суверенитет.

И ние вече започнахме работа по въпроса. Благодарение на тези усилия, Европа започва най-после да осъзнава собствената си мощ, за да запази свободата си на избор и свободата да изразява ценностите, които въплъщава.

Този общ суверенитет не намалява по никакъв начин нашите национални суверенитети. В един свят на опасности, в един свят на прекомерна конкуренция, нашият общ суверенитет ни защитава. Да изберем едното, не означава да се откажем от другото. Точно обратното.

Разбирам защо страните, които допреди тридесет години все още принадлежаха на Източния блок, сега ожесточено бранят своя суверенитет. Но бих искал да им кажа, че европейският суверенитет не е нито завръщане към Свещената Римска империя, нито към доктрината Брежнев в брюкселски вариант. Това е възможност за всяка страна да остане независима в свят, в който съперничеството на държавите се усеща във всяка област.

Бих искал много убедено да заявя следното: не е истински европеец този, който отрича съществуването и значението на националните държави, както и не е истински патриот този, който отрича и осъжда Европа. Европеец патриот или европейски патриот е точно обратното онзи, който знае, че без силни нации европейският проект ще бъде разклатен и че без една силна Европа нашите нашите народи ще бъдат по-слаби.

И накрая, ако искаме не просто да преминем през 21-ви век, има една област, която европейците трябва напълно да овладеят, за да гарантират суверенитета си. Преди малко с Томаш надълго говорихме за това: и това е цифровизацията.

Защото и в тази сфера съществува рискът други да ни наложат своя избор, независимо дали става въпрос за държави или фирми.

В това ново конфликтно пространство наблюдаваме разгръщането на сложни стратегии за надмощие, които имат за цел да атакуват и да разклатят. Заплаха за нас е и рискът от зависимост от чуждите технологии, от мрежата 5G до изкуствения интелект. Както и рискът действията на някои големи играчи от частния сектор, поради липса на регулация, да нарушат основните права на нашите съграждани, най-вече що се отнася до неприкосновеността на личния живот.

Следователно сме длъжни да реагираме, като европейци, за да създадем европейски цифров суверенитет, който едновременно да бъде ефикасен и да отговаря на нашите ценности, тоест нито да ни изолира, нито да ни дава власт над другите, но да е в състояние да ни даде възможност да решаваме сами собствената си съдба.

Редно е да отбележим, че не тръгваме от нулата. Ние имаме технологични инфраструктури, екосистеми за иновации. Ние имаме ясна представа за цифровия свят, който искаме да създадем, тоест един дигитален свят, който да бъде „свободен, отворен и сигурен“. Ние имаме способността да работим за създаването му. Вече го направихме с Общия регламент за защита на личните данни и продължаваме с данъчното облагане на цифровия сектор.

По мое мнение четири са основните стълба, които ще ни позволят да изградим цифровия суверенитет на Европа и да осъществим европейската представа за цифровизацията и за правата на човека в цифровата епоха.

На първо място трябва да укрепим сигурността на киберпространството.

Аз вече го казах, сигурността е в основата на нашия суверенитет. Шпионирането, саботажа, чуждата намеса вземат нови размери в цифровата епоха и представляват посегателство, което не можем да приемем. За да се предпазим от тези заплахи и ако е необходимо, да им отговорим, трябва да разработим собствен капацитет. Трябва да укрепим и средата, в която всичко това се случва, тоест киберпространството.

Вече започнахме много инициативи в тази насока: например Парижкият призив за изграждане на доверие и сигурност в киберпространството – събитие, което обединява правителства и бизнеса за изграждане на общи принципи за защита на човешките права и укрепване на международните стандарти. Парижкият призив, но и призивът от Крайстчърч срещу използването на интернет за терористични цели. Ние също така можем да помогнем на други страни да се защитят, без да е необходимо да се подчиняват на някоя киберсила.

На второ място, ние трябва да спечелим битката за иновациите.

За няколко години Европа намери пътя към цифровите иновации. Много европейски градове, между които и Париж, се превърнаха в екосистеми за иновации.

Европа трябва да обедини силите си и да предложи европейски решения в отговор на предизвикателствата на утрешния ден – интелигентни градове, електронно здравеопазване, автономен транспорт. Трябва да идентифицираме проблемните сектори и области, от мрежата 5G до въпросите, свързани с цифровата идентичност и криптовалутата. И разбира се, трябва да продължим напред в научните изследвания, в сътрудничество с бизнеса.

Моето убеждение е, че ние несъмнено трябва да продължим създаването на истински единен цифров пазар. Но това не изчерпва темата. С много решителност ние трябва да работим за укрепване на европейските цифрови технологии, що се отнася до съхранението на данни, управлението на big data или облачните технологии. Това е ключов елемент, който ще ни позволи да гарантираме опазването на нашите ценности и права.

На трето място, ние трябва да заздравим ролята си на нормативна сила.

Както направихме с Общия регламент за защита на личните данни, трябва да продължим с новаторския подход и в областта на нормите. За да осигурим предвидимост и доверие в сектора, но и за да наложим спазването на основни принципи. Тук имам предвид регулацията на изкуствения интелект, на съдържанието, на сигурността в киберпространството. Във всички тези области, скъпи Томаш, трябва да изградим мажоритарни коалиции. Но ще успеем да се справим.

И на четвърто място, ние трябва да защитим общите блага, каквито са общите отворени цифрови инфраструктури.

Днес един европейски иноватор е принуден да използва различни видове ресурси – инфраструктури, данни, системи за плащане, които са монополна собственост. Монополистите, чрез условията и реда, които самите те въвеждат без каквото и да е съгласуване, налагат собствените си правила на игра.

И тъй като нямаме хегемонна визия за суверенитета, ние по-скоро искаме цифровият свят да е организиран на базата на общи блага, без присвояване от страна на онези, които разполагат с фактически монопол по силата на притежаваните изчислителни ресурси, технологии или финансово надмощие. Именно заради това трябва да останем бдителни, за да защитим или разработим наши общи отворени цифрови инфраструктури, които да бъдат използвани и подобрявани от всички.

По всички тези теми Франция би искала заедно с други желаещи европейски страни да започне през 2020 дискусия относно европейския цифров суверенитет. И имам усещането, че тази дискусия е в тон с първите изказвания на новата председателка на Европейската комисия.

Скъпи, приятели,

Приключвам, говорих твърде дълго. Бих искал да кажа, че ако има един урок, който 1989 година се опитва да ни даде ретроспективно, той е в това, е че историята не се развива в права линия. Вече се приема за редно да изобличаваш арогантността на Запада, който пред лицето на рухващия съветски блок бе обявил победа за либералната демокрация и пазарната икономика.

Но не би трябвало „демократическият детерминизъм“ на онази епоха да бъде заменен тридесет години по-късно с нещо като „популистки детерминизъм“. Изправени пред разпространението на популизма, пред отрицанието на либерално-демократичния модел, пред оспорването на мултилатерализма, вече говорим за „край на либералния ред“. В известен смисъл един нов край на историята, но преобърнат наопаки, по-скоро обърнат към мрачното усамотение, а не към светлото бъдеще.

Но всъщност истинският урок на 1989 година е, че историята никога не се пише предварително, пишат я народите. И това може само да ме радва като политически ръководител – това е всъщност прекрасна новина, защото означава, че европейците са свободни да създадат своето бъдеще и че ако работят заедно, ще успеят да създадат и защитят моделите на общество и международно управление, в които вярват.

Несъмнено 1989 година все още не е изпълнила всички свои обещания. Но причина ли е това, за да отстъпим пред разочарованието около нас? Не мисля. В това аз виждам по-скоро още една причина за европейците да продължат да работят заедно и да пишат своята обща история.

Това, според мен, е най-правилният начин да останем верни на духа от 1989, като отдадем почит на онези, които преди тридесет години със своята вяра, издръжливост и ентусиазъм, създадоха историята, вашата история, нашата история, в името на благото на нашата обща Европа, на една свободна, суверенна и хуманна Европа.

И с призив към всеки един от нас да почерпи от силата на 1989 година, за да построим заедно Европа на утрешния ден, позволете ми да завърша с думи, вдъхновени от Ницше и пълни с мъдрост за всички ни: да черпим от миналото, за да създадем бъдещето, нека това е нашето настояще.

Благодаря ви.

публикувано на 16/01/2020

Нагоре